“Или е малко да бъдем само човеци?”

                                                                                                                          Гоце Делчев

ДОНЧО ПЕТЕЛА

            В годината, когато на Йорданов ден изчезна кръста, Баба Вангя рече: “Откраднали са го”. И предрече: “Много млад народ ке погине у вашия град”. Суеверните залудяха от уплах, кълнеха осквернителите и ги наричаха дяволска измет, изсипана от Рогатия да затрие града. Неверните се подхилкваха и мърмореха, че крадците ще съберат парата на глупаците, после ще върнат кръста и ще си осигурят ядене и пиене за година напред. Разумните мълчаха, най-много да махнеха с ръка и отминаваха, с което искаха да уверят, че случката не ги бърка.

                                       Но нещата тръгнаха на поразия, след Йорданов ден студ вклещи града и Бистрица помръзна, за което старите твърдяха, че от Турско не е бивало. Същата зима напуснаха белия свят седемнадесет от най-заклетите пияници и ако не всички да бяха   в първа младост, народът се сепна. Един от тези клетници, Заро, с червени като на бял заек очи скочи на Йорданов ден в ледената вода и докопа кръста. Как ли му е светнало на Заро, какви ли потоци от вино се пенели пред погледа му, но нема късмет сиромаха, Любе Талпата го сграбчи с якото си тяло, както паяк се впива в муха, изскубна кръста от Заро, Заро залетя, Бистрица го повлече и за малко не се удави. Пукна от простуда, но сигурно и от мъка, че не уварди кръста, защото както се разчу, умрял с открехнати очи и преди да изхвръкне последната му въздишка, изстенал: “И сега щом изтървах кръста, нема и смисъл да мърлям повече земята”.

                                       Но как разбойниците преметнаха Любе Талпата и свиха от него кръста, като Талпата бе от най-лютите побойници на града, ето това замъти духовете. Дали пък, умуваха мнозина, Талпата не бе в колектива на крадците и всичко отнапред да бяха подредили, та повече време да задържат кръста и да натрупат доволно пари? Никой не знаеше как са опекли работата и никой не искаше да узнава, защото да се вреш в делата на айдуците, значи да полагаш главата си на дръвник.

                                       На пролет се помина  Данчо Гяволо, издължен и плещест мъжага, с луди като пламък очи и с тъмна като земята кожа, за който се приемаше, че може да се опре и на Любе Талпата, толкова здрав бе Данчо Гяволо. Отишъл на сватба на сестра си и пил както му се полага, досреднощ извивал тяло на хората и кючеците. После се залутал в тъмното и близките му рекли, че отива да си ляга, а той наистина легнал, но на тревата в Градската градина. Открили го на сутринта вдървен като пън, заяла го болест и го отнесла завинаги.

Приятелите на Данчо Гяволо не бяха изтрезнели от износвачката за четиридесет дни и  ги тресна вестта, че влак размазал  Мицо Шкляра. Никак не идеше да го вярваш, защото Шкляра не бе гламав да се остави влак да го размаже. Та той бе едно от най-ведрите момчета на града, което знаеше и себе си и другите да весели, а очите му играеха като гълъби на архангелското му лице. Не бе побойник и скандалджия като Талпата, по-кротък бе и от Данчо Гяволо, макар никой да не потвърди, че някога Мицо Шкляра бе ял мариз. Иначе други се бяха натъквали на тупаниците му, ако трябваше себе си или някого да брани. Залисваше се по момичетата и даваше мило за драго да се мушне под някоя фуста. Разбра се, камионът му сецнал на прелеза върху релсите и не мърдал. Силил се Мицо Шкляра да събуди двигателя, а влакът пискал и връхлитал. Защо Шкляра не скочил от самосвала, а се оставил да го забърше локомотива, ето това се питаха всички. Дали пък и сега пред момичетата искал да се докара?

Беше лято и на Движението  Пендака заби нож в корема на Вани, най-добрия му приятел, заради курвата Суза, щерка на Ацо Мастиката, един от седемнадесетте пияници, които сдадоха Богу дух през зимата. Суеверните съвсем пощръкляха, говориха за знаци от небето, за кърваво изкупление, което градът ни имало да дава заради откраднатия кръст на Йорданов ден. Безверните рекоха, че и по-рано е било така и пак ще бъде, докато има бел свет. А разумните поясняваха: трябвало е да стане и стана, както всичко, което става.