КОГАТО БЯХ МАЛКО МОМЧЕ
Когато бях малко момче, все още не знаех какво е да си прочут човек.
Не знаех всъщност ни какво е да си прочут, ни какво е да си човек. Човек, виках си, е нещо като мене, а прочут...
О, да, проклетата Слава още не ме беше надушила, не беше пуснала отровните си спори в душицата ми и тя беше пухкава и нежна като котешки пух през зимата.
Но усещах, о, това, което ще ви кажа, е следното: Човек усеща някои неща!
По принцип под „усещам“ в науката се разбира нещо като „възприемам с кожните си рецептори“, така че аз тук говоря за онова „усещане“, което по-скоро е интуиция или Бог знае как да го наречем - шесто чувство или предчувствие...
Но стига съм се оплитал в кълчищата на езика: аз усещах нещо... нещо парещо, газирано, опасно и сладко.
То беше Славата.
В дъното на крехкото си телце, там, където се заражда и плътското желание, аз усещах бълбукането на нещо възбуждащо.
То се усещаше и в гърдите, пърхаше зад малкото сърце, качваше се в невинното гърло и го стягаше; това чувство! За нещо, което прави нещата различни и вълнуващи, но как ги прави, защо ги прави, как се казва - още не знаех това!
Просто усещах.
Когато някои хора минеха покрай майка ми или татко ми, и все едно нещо настръхваше, все едно стискането на мамината ръка леко се усилваше, все едно зажужаваше лек променлив ток - уха, - това знаеш ли кой беше? Не, кой беше, мамо? Ами...
И мама разказва с полупритаен глас, полуснишен, с един такъв лъстив шепот, все едно говори за кражба на цяла кутия бонбони от свещения стъклен шкаф на баба Куна, който се наричаше Марче, защото иначе му викаха барче. Мама презира прочутите хора, но им се и възхищава - аз усещам това.
И докато разказва, в телцето ми се ражда тая газирана течност от възбуда и безпокойство, от гъделичкащ и срамен възторг. Оха. Кой викаш е това, мамо? И тя: Този е тоя, дето е началник на моя началник, професор е, виж каква брада има, все едно е поп, и пуши истинска лула, той е прочут професор, ти си малък и не можеш да разбереш, но като пораснеш, ще си спомниш, че си познавал самия професор Захари Стайков. Знаеш ли как му викаше ти, когато беше съвсем малък и още не можеше да говориш? М? Викаше му дядо Хисари. Не можеше да кажеш Захари и викаше Хисари. А той ти даваше да му смучеш лулата. Той е един от най-големите учени в нашия институт.
И аз тръпнех и поемах с тайни и алчни вдишвания цялото това чудо на тайнствената Слава. Славата.
Дявол да я вземе. Колко е хубава!
***
Не успявах да порасна висок и красив, само челото ми се издуваше и затова казваха, че съм умен. А аз бях достатъчно умен, за да знам, че не съм. Но пък това вливаше в кръвта ми отровата на презрението.
Ха - виках си, - тия хора гледат някакво детенце - тумбестоглаво, с изхвръкнал лоб и тил, с лице на малък Сократ, с вяли, отрано усмирени очички, живи наужким, за да залъгват родата, а иначе - уморени и цинични от най-ранна възраст. Зяпат го и викат, че е умно.
Е, то е ясно, че викат така само защото си нямат друга работа, защото така се вика по принцип, защото са скучни тъпанари и даже и лицемерието им е вяло като мъртво водорасло, полюшващо се в Саргасово море. Те си го гледат и си говорят изтъркани лицемерия за него, а неговите очички говорят, тихо шепнат: Вие сте пълни глупаци, познавам ви.
Презрението към хората се разви така добре у мен като първа черта, че чак задмина величествената крива, очертаваща челото ми.
Бях малък, дребен, незначителен, унизен от възрастта си и от ръста си, от това, което ми беше дала природата, от бузите си - детински и извънредно удобни за щипане, - бях унизен от устройството на света, който ме беше намушил в тая своя част, в която нямаше нищо велико и прекрасно - и в същото време изпитвах нежно и безкрайно силно възхищение.
Странно.
Възторг и възхищение.
Към себе си, към другите хора. И към света. Човек, знаех още тогава, е много раздвоено и амбивалентно същество. Любов и омраза наедно. Пълен майтап.
***
Толкова много ме интересуваше какво ще си помислят другите за мене, че може би трябваше да се явя на някакво състезание по интересуване какво мислят другите за тебе - щях да го спечеля и да стана прочут. Но нямаше такива състезания по мое време.
Времето.
И то беше на страната на противника.
Бях малък, а исках да съм голям. А за уголемяването и ставането голям се искаше време. Исках да стана голям, за да не ме гледат хората изотгоре, да не ме скубят по хубавия гъст перчем любвеобилно „О, колко хубаво момченце!“, да не ме изпитват коя е столицата на Румъния, след като аз знаех на седем и столицата на Лихтенщайн, а и на двете републики Йемен, мамка им и на тях, и на хората, исках да съм значителен и обемист, да съм висок, красив, да запълвам асансьорите и купетата на влаковете, когато отиваме на морето, и да ми викат: „Другарю Терзийски, имате един косъм на ревера, другарю Терзийски, ще пийнете ли още едно кафенце“.
Но бях малък и времето минаваше бавно.
Кога открих, че ме интересува мнението на другите хора?
Хм. Сигурно на пет. На шест?
Преди това моя муза беше свободата. О, не си измислям, това не са някакви си патетични празнословия - наистина е така! Бях борец за свобода още от детската градина.
Даже, о, Господи (прости, че споменавам всуе името ти), но именно детската шибана градина стана повод за първата ми революция.
Сега ще ви разкажа.
БОРЕЦ ЗА СВОБОДА, или КАК СЕ РАЖДАШЕ ЕДИН КАПРИЗЕН ДУХ
И ето ме мен - петгодишен или нещо такова, сладък като карамелен бонбон, но само отвън - в дълбочината си бях горчив като отровен бадем, тъпкан с цианиди.
Ще ми се да поразсъждавам върху това: кой идиот е внушил и продължава да внушава на хората, че детството им е хубав период от живота?
Та тогава ти си така или иначе роб - нищо не ти е позволено, нищо още не ти е достъпно, пращат те да си лягаш, когато е най-интересно, карат те да ходиш на някакви концентрационни детски градини и забавачници, на някакви „предучилищни възрасти“ и после - на самото училище мъчилище!
Имам две хипотези: тези, които смятат детството си за хубаво време или са заживели живота си на възрастни в някаква ужасяваща клопка и той е по-отвратителен даже от детството им (и това не е трудно да се предположи, имайки предвид в какви ужасни робства се набутват сами повече- то хора, търсейки тия две сестри чудовища - Сигурността и Нормалността); за да са „като другите“, а и „ако може - малко по-добре“, много и много хора заживяват живот, по-лош и по-робски от живота на гребците на галера с надзирател - зъл бедуин, страдащ от подагра.
Ох, не ми се мисли за тях!
Мъчно ми е за тези хорица. Те си спомнят детството с умиление!
О, Боже, периодът, в който не ти дават даже да си избираш какво да ядеш, дали да ядеш или да не ядеш, в който ти казват кога да си легнеш да спиш... и на всичкото отгоре си лишен от най-великите наслади на живота, достъпни само за възрастните: пътешествията, пиянствата, сексът и пилеенето на пари.
Някой ще каже: все мръсни неща, от които като дете си спасен!
Но нека си помисли този някой: Спасен ли си?
Не - те просто са ти забранени!
Именно като възрастен ти можеш да им се отдадеш или да не им се отдадеш - правото на избор си е твое (и то е същинската, макар и ефимерна, наслада). А като дете ти въобще не можеш да избираш - да правиш ли секс, или не, да пиеш ли бира в хладна, октомврийска сутрин, или не, да изхарчиш ли хиляда лева за дрехи, които никога няма да облечеш, или да си ги спестиш, да отидеш ли, воден от внезапен и щастлив импулс в Казабланка (и там да правиш секс с проститутка от наполовина берберски, наполовина ирландски произход), или не!
Не, като мило и сладко детенце ти си лишен от всичко това и ти остава само да лелееш и да копнееш по него!
Въобще не си освободен от тези страсти - просто ги гледаш през дебелото, бронирано стъкло на усмирителната килия на детството си. И се облизваш.
Другата ми хипотеза е, че тия, които така ожесточено рекламират детството, са просто мазохистични мразители на живота - уплашени от свободния избор и от „мръсните страсти“ на възрастния човек, - те чисто и просто лъжат и мажат - подобно на някакви глупави варианти на Жан-Жак Русо те се прехласват по „благородния дивак“, по „невинното дете, което бях“.
О, Боже, аз не бях невинно дете: всичко в мене беше недоволство, горчивина, чувство за несвобода, страх и безпомощност - мама и татко, баба и дядко: ако ги няма, си мъртъв и го знаеш, и това те води само и само към портите на един непрекъснат ужас.
А и детската градина, майко мила!
Бяха ме въдворили в една - съвсем наблизо в квартала, суха и изпонабоядисана с всякакви чудовищни резедави бои, миришещи на нещо ново, некадърно, безчовечно и не- уютно. И креватчета със студени, дезинфекцирани чаршафи, в които те пъхат след жалкия обяд, състоящ се като че ли от специално подбрани най-омразни храни, пъхат те в това ми ти креватче, завиват те, навън е светло, толкова светло, все едно си на повърхността на самото слънце, и човек поне би половил гущерчета из някои сухи треви или би поровил с пръчка в някой мравуняк, за да види как стоят нещата с яйцата на мравките... но никой не му РАЗРЕШАВА!
И клетият малък човек, клетият аз, затварям очи и плача безутешно.
Капризно детенце - ще кажете.
Глезльо!
Че как ще се социализираш, ако не минеш през социализиращата институция на детската градина?
О, да, богове и дяволи мои, и аз така мисля: как ще станеш обикновен и примирен скот за работа и за клане, как ще станеш покорно пушечно месо или покорен роб, ако не минеш през социализиращата кастрационна институция на детската градина? После и училището, после и казармата, после - за дооформяне на човека марионетка - му се трясва в шибаната глава и един университет, в който дори да му внушат, че е умен и разбира от разни неща: марионетка с претенции!
Да. Виждам се как рева безутешно - ден след ден. Стискам една снимка на майка ми и си плача.
Не рева нагло и изискващо - като децата, които искат нова електрическа количка от най-скъпите (даймлер бенц със скорости може би?!), - а си рева тихичко, наистина отчаяно.
Такова чувство за робство и неуют, за самотност и откъснатост от единственото, което обичам...
А кое е това, което обичах? Мама? Да, естествено.
Но тя е също част от робството.
Не го разбирах тогава, но го усещах: как без нея аз съм мъртъв и това е най-жестока зависимост; и усещах тая зависимост като някаква неясна, но понякога много силна омраза: Защо ме оставяш, мамо?
Не знаеш ли, че без тебе съм толкова нещастен, нищо не съм без теб!
Но всъщност страшната ми мъка не идваше от липсата на мама. Мама и бездруго по цял ден си беше на работа.
Аз прекарвах дните си с дядо Диме, великия мой дядо, разказвач на приказки и истински истории - Варадин Терзийски от Бистрица, Софийско. Но и с него не толкова. Когато не ми разказваше нещо, аз просто си живеех сам.
Ето това ме блазнеше най-много, това ми липсваше кошмарно много! В детската градина ме лишаваха не от благородната ми и блажена самота (и от нея, разбира се), но ме лишаваха най-подло и чудовищно от... моята Единственост!
Усещах го с всеки свой косъм, с всяка своя фибра, с всеки свой неврон или телце на Голджи-Манцони. Лишаваха ме от това да съм единственият, любим, възхитителен, невиждан и неповторим Калинчо! Там, в миришещата на прясно боядисано Безсмислие детска градина, искаха от мене да стана едно от многото деца. Да се социализирам - тоест да вляза безропотно в стадото на безличието.
И аз ревях и си представях как бих тичал волен из огромната поляна пред родния ми блок, голяма като прерия, как си представям, че е наистина прерия, как ловя гущери и даже смоци, как виждам веднъж съвсем истинска сърна там, слязла чак от Витоша и плаха както подобава на сърните... (Умберто Еко би ревнал да спра да използвам многоточия, а аз бих му показал среден пръст!) как бих наблюдавал, легнал по корем, миниатюрните цветенца, мислейки си за загадъчната и привлекателна дума „ботаника“, как се наслаждавам на невероятното им изящество, на непосилно красивите им, деликатни и бледи цветчета, как се отплесвам и прекарвам минути в сладка самозабрава, каквато и самият Буда в най-изисканите си медитации едва ли е постигал... представям си как бих - и рева ли, рева.
А учителките в детската градина се виждат в чудо и някои презрително си бърборят как ще ми пречупят ината, на мене, капризното глезено детенце (изпитвайки истинска, органична ненавист към всеки свободен дух), а други ме съжаляват. Усещайки, че някъде дълбоко в себе си таят едно също такова свободолюбиво и копнеещо да е Единствено детенце.
И после аз се виждам в кухнята на дядо Диме - там, където най-често се уреждат семейните съвети. Стъпил съм върху един стол. Тъй като става въпрос за мене, кой знае защо, но родителите ми са проявили невиждан либерализъм и са ме оставили да присъствам на срещата.
И те говорят: Какво ще го правим това дете? Ще се разболее от толкова рев.
Абе, ще се разболее! - с пренебрежение се мръщи майка ми. Тя е възпитана от татко си, учителя, в един твърде корав и немилостив стоицизъм. Но и тя се замисля.
И като че ли и на нея и е мъчно и казва, за да разведри обстановката: ами да, налага се да гладя всеки ден моята снимка, след като го прибера от градината (о, как ме отвращава това фамилиарно „градината“!, как бих го заменил с „концентрационната детска градина“), мхм, трябва да гладя снимката...
Защо? - пита татко ми.
Ами защото е подгизнала от сълзи, от тоя непрестанен рев! - и двамата се засмиват.
И след пет минути обсъждания казват: Абе няма да стане така тая работа!
Ще трябва да отидем утре и да го отпишем от тая градина.
А дядо ми Диме казва благо: Е то аз съм тука, ще си се гледаме с него.
А неговата жена, едрата и кокалеста баба Гинка, гледа малко начумерено, защото не и харесва моята капризност; тя интуитивно усеща що за стока съм: саможиво и потайно детенце, което не „иска да е с хората... и като хората“.
Само да ми отказва да яде от моите постни пилешки чорбички - тогава ще го науча аз! - казва си тя и аз знам какво си казва.
Но не ми пука.
Виждам се - как се размърдвам, възбуден, зачервен, бузите ми пламтят, аз вдигам ръка, удрям се по гърдите и даже вдигам ръчичката си в юмрук. И се възкачвам, о, да - именно възкачвам - на самата маса, олтара на Дядо-Димевия храм - и стъпил на масата, изкрещявам, но опитвайки се гласът ми да звучи най-благородно и най-прочувствено, като на някой от добрите юнаци, за които вече знам: И аз... и аз ще дойда утре!
Всички извръщат очи към мене с почуда, майка ми и баба ми - с малко недоволство, а дядо Диме - с малко гордост.
А аз повтарям: И аз ще дойда утре с вас! Ще дойда...
Да се боря за свободата си!
Всички прихват в хубав, освободителен смях.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.