Екатерина разпали огнището и сложи малко бакърче с вода над огъня. В къщата беше хладно, но Екатерина отвори прозореца, за да проветри, облакъти се на перваза и вдиша дълбоко студения мартенски въздух.

Развиделяваше се и софиянци вече щъкаха по заснежените улици. Дрипава старица, преметнала огромна бохча през рамо, тътреше крака покрай килната дъсчена ограда. Подмина я глутница измършавели кучета, която тичаше след магарешка каручка, натоварена с овчи кожи. На слънчево място в двора кокичетата се бяха показали. Идваше краят на зимата през 1891 година. Младата жена не забеляза знака на настъпващата пролет, защото мислите ѝ бяха другаде. Не можеше да се отърси от тревогата, нахлула в сърцето ѝ през нощта, а предстоеше и един от приятните моменти в ежедневието ѝ. След малко щеше да събуди двете си невръстни дъщери, за да изпълнят къщата със звънтящите си гласчета. Те още не ходеха на училище, но вече проявяваха черти на характерите си и имаха свои предпочитания. По-малката – Лора, беше по-капризна, обидчива и съзерцателна, а по-голямата – Виола, не спираше да бърбори и усмивката не слизаше от лицето ѝ. През есента щеше да тръгне на училище и непрестанно разпитваше какво се случва там. Когато се събуждаха, бяха най-любвеобилни. Прегръщаха майка си едновременно и отлагаха колкото могат повече ставането си. Още мъничко, на топло под завивките, гушнати в мама.

Тази сутрин вкусът на предстоящия щастлив миг се изплъзваше на Екатерина.

Предишната вечер, на улицата близо до къщата им, бе извършено убийство. Няколко мъже стреляли по министър-председателя Стефан Стамболов, но вместо него убили министъра на финансите Христо Белчев. Съпругът ѝ Петко и Екатерина разбраха минути след изстрелите, когато улицата се изпълни със сеирджии и стражари. Потръпнаха от мисълта за вендетата, която щеше да последва и която можеше да застигне и тях, и някои от най-близките им хора.

Познаваха Стамболов повече от десет години и през първите няколко той беше между най-близките им приятели и чест гост в дома им. Даже не гост, имаше периоди, в които постоянно присъстваше. Възприемаше Каравелов като свой ментор в политиката и попиваше всяка негова дума, а нея засипваше с недодяланите си комплименти и ласкателства.

Екатерина не изпитваше симпатия към бившия революционер. От първия момент, в който го опозна, смяташе, че е необразован простак с мания за величие. Когато веднъж, без да ще, подслуша как разказва за безбройните си, крайно недостойни и примитивни любовни подвизи, тя окончателно се отврати от него. Признаваше, че когато заговори, има способност да предизвика симпатия към себе си, но когато мълчеше, личеше, че е човек, от когото може да се очаква всичко. Неведнъж го бе доказвал с действията си, но откакто зае министърпредседателското кресло, сякаш го облада зъл демон. Бившият хъш поет се нахвърли безцеремонно върху политическите си противници. Забрани публичните събрания, изтезаваше и интернираше свободомислещите. Беше подписал смъртните присъди на някои от най-близките си стари приятели, защото се опитаха да оспорят убедеността му, че трябва да се управлява чрез тирания.

Сега, след опита да го убият, сигурно щяха да паднат още глави на негови опоненти, а Петко Каравелов е един от най-видните измежду тях, може би този, когото Стамболов смяташе за най-голяма заплаха за едноличната си власт. Екатерина намрази, след като тя публикува осмиващи го политически фейлетони, които станаха много популярни. Не я напускаше мисълта какво отмъщение ще търси сатрапът.

Не беше кой знае колко неочаквано, че се опитаха да го убият. Имаше много врагове. Както се изрази Петко: „Всякакви биха могли да бъдат тия вагабонти, дето са го стреляли“. Той излезе рано сутринта, надявайки се по-скоро да разбере подробности за случилото се.

Екатерина сложи още една цепеница в огнището и замеси тесто за бухти. Виола и Лора много ги обичаха, искаше да вижда радост поне в техните очи. Живееха в стара едноетажна турска къща с три стаи освен гостната, в една от които спяха сестричките. По стените бяха залепени илюстрации от детски руски книжки. Спяха на по-широко общо легло, до което в обкован сандък слагаха дървените си играчки, а върху капака му парцалените си кукли. Докато будеше момичетата, Екатерина не им показа с нищо, че са я обзели страхове и мъчителни мисли. След закуската дойде ред на детските лудории, а тя се включваше в повечето от тях. Измисляше им забавни игри, в които играеха различни роли на приказни герои. Често обаче не можеха да се разберат на какво да играят. Така се случи и днес. Екатерина измисли игра, в която да не участва, защото трябваше да превежда разказ на Флобер за последния брой на списание „Библиотека св. Климент“. Децата помръкнаха. Лора се гушна в скута на майка си, която тъкмо сядаше пред писалището, и увисна на шията ѝ. Тя растеше много слабичка, въпреки че се хранеше добре. Екатерина без усилие я вдигна на ръце и я отнесе в детската стая. Иначе строга, днес тя реши да изостави превода. Взе книга с приказки и трите се разположиха на леглото им. Момичетата мигом отново разцъфнаха. Много обичаха мама да им чете, защото тя променяше гласа си, като имитираше всеки от героите. Книжката беше на руски и Екатерина им зачете приказката за принцесата жаба направо на български. Правеше муцунки и наподобяваше всеки един от героите. Театрото разсмиваше двете деца и те слушаха развълнувани, когато някой почука на входната врата.

Денка – жената, която помагаше в отглеждането на децата, отвори и в салона се чу гласът на д-р Моллов. Той се грижеше за здравето на семейството, а напоследък Лора често се оплакваше от болки в стомаха и майка ѝ го бе поканила да дойде, за да я прегледа.

– Елате да посрещнем чичко доктор! – весело прикани децата тя, остави книжката и стана.

Децата също разпознаха гласа на лекаря и понеже се беше случвало да им бие инжекции, тутакси дружно заплакаха.

– Няма, няма пък! – категорично заяви Виола през сълзи.

Екатерина знаеше, че се страхуват от д-р Моллов, но реакцията им я изненада.

– Чакайте, чакайте! – закачливо им се скара тя и заговорнически добави: – Измислих нова игра. – Черните ѝ очи заискриха и момиченцата, подсмърчайки, закимаха с глава. – Можете ли да пазите тайна? – Те потвърдиха. – Сега ще се престоря на болна и ще помолим доктора да ме прегледа. Ще пъшкам все едно ме боли коремът, а вие ще ме лекувате. – И веднага започна да играе новата си роля.

Лицата на дъщеричките ѝ просветнаха. Тя им намигна и легна в леглото.

– Мамо, трябва да се свиеш на кравай! – даде съвет Виола.

Екатерина веднага последва препоръката ѝ и отново артистично изохка. Момичетата се засмяха с глас.

– Май е по-добре и вие да се престорите на болнички, искате ли? – попита игриво „болната актриса“.

Лора веднага се сви до нея, но не можеше да скрие усмивката си.

– Ама няма да се смеете! – прошепна майка им.

Виола се поколеба за миг, но насърчена от майка си, също се включи в играта. Екатерина повика Денка и я помоли да покани доктор Моллов при тях за прегледа. Когато той влезе, тя заяви, че и трите са болни, намигна му незабелязано и започна да пъшка заедно с дъщеричките си. Лекарят схвана играта и започна прегледа от сестрите. След веселата игра те радостно съобщиха, че са се престрували. Подскачаха по леглото и се смееха. Докторът – вече улегнал мъж, се направи на сърдит, но след минута се усмихна, пощипна ги по вратлетата и с Екатерина отидоха в салона, за да обсъдят прегледа.

Димитър Моллов от години лекуваше семейство Каравелови. След Освобождението се отказа от преподавателско място в Москва, където бе защитил научна докторска степен, за да работи за страната си. Споделяше политическите възгледи на Петко Каравелов още от Учредителното събрание и беше негов съдружник в издаването на списание „Св. Климент“. Екатерина правеше преводите. Стамболовият режим бе отнел възможността за политическа дейност на съпруга ѝ, бивш министър-председател, и сега той се издържаше с просветителство, като издател и редактор.

Докторът успокои Екатерина, че не е открил нищо тревожно след прегледа на Лора. Изказа предположение, че навярно ще е слабото ѝ място и ще се обажда, когато леко простине или се притесни. Препоръча да внимават да не прекалява с тежки храни. Така било с грацилните момиченца. Екатерина кимна и го заразпитва какво знае за атентата. Сподели тревогата си, че Стамболов може да го използва за разчистване на сметки с политическите си противници, както го бе правил вече и при по-незначителни поводи. Петко като един от водачите на опозицията срещу Стамболовото управление вече бе малтретиран веднъж в затвора, набеден след Русенските бунтове. Моллов отхвърли измъчващите я предположения. Той сам бе притеснен, но чул, че са намерили доказателство, че атентаторите са македонци, които сигурно отмъщават за убития преди година майор Паница. Увери я, че всички знаят за враждата на Петко с майора бунтар и няма как да го свържат със заговор за неговото отмъщение. Звучеше убедително и на Екатерина малко ѝ поолекна. Докторът нямаше представа дали има арестувани, но и той споделяше мислите ѝ, че навярно е затишие пред буря. Смяташе обаче, че Стамболов няма да посмее да разчиства сметки, а ще търси истинските виновници.

След като Моллов си тръгна, Екатерина дочете приказката на момичетата, обядваха и скоро те си легнаха за следобедния сън. Тя се зае с превода. Превеждаше художествени произведения почти всеки ден, бе любимото ѝ занимание, но сега не успяваше да се съсредоточи. Не можеше да се освободи от тревожните си предчувствия. Припомни си реакцията на Пет­ко, когато научиха за атентата. Не го беше виждала дотогава толкова напрегнат и същевременно обран. Задържà всичко в себе си. Обикновено даваше воля на емоциите си, крещеше и сипеше обиди по виновниците за яда му. Особено когато коментираше хора и събития, свързани с политиката, невъздържано обругаваше опонентите си. Сутрин беше най-словоохотлив и спокоен, по време на закуска разговаряха с Екатерина за списанието, за децата и, разбира се, на политически теми, но спокойно, без емоции. Той не можеше без политиката, тя бе неизменна част от живота му. Днес още със ставането си бе навъсен и затворен в себе си, какъвто обикновено ставаше в по-късните часове на деня. На лицето му се изписа гняв, примесен с безсилие. Излезе безмълвен. Когато даваше воля на бесовете си, Екатерина бе тази, която можеше да накара разумът му да вземе връх над страстите, които бушуваха в него. Днес не бе намерила думите, с които да го успокои.

٭ ٭ ٭

Екатерина беше слабичко, чернооко момиче и скоро щеше да навърши 18 години, когато през есента на 1878 година вече преподаваше на деца в родния си град Русе. Наскоро след Освобождението се бе завърнала от Москва, където бе живяла 9 години. Завърши със златен медал ІV московска девическа гимназия, но почти беше забравила български. Сега мечтаеше да се завърне в Русия и да учи медицина. Трябваше обаче да има навършени 21 години, за да я приемат в Петербургското женско медицинско училище, и достатъчно средства, за да се издържа. Пестеше от заплатата си, но разчиташе и на финансовата помощ на една от дъщерите на старото дворянско семейство Лермонтови, които доскоро се бяха грижили за нея.

Няколко месеца след пристигането ѝ в българското княжество, Петко Каравелов дойде да я посети. Познаваха се от Москва. Той беше преподавател в юнкерско училище и частен учител в приятелско семейство на Лермонтови. Там Екатерина се запозна със 17 години по-възрастния от нея рошав българин с просташки обноски, за когото се говореше, че е нихилист. Беше учил в правния и в историческия факултет на Московския университет. На външен вид приличаше на студентите нихилисти. При срещата им най-напред сподели мислите си за запазване на българското самосъзнание, като натърти наставнически, че тя не трябвало да го изгубва. В руската столица после се бяха срещали случайно още един-два пъти, но не бе предизвикал симпатия у нея.

Петко Каравелов се бе върнал в България заедно с руските войски в началото 1877 година. От княз Дондуков получил назначение за вицегубернатор на Видин. Внезапната му поява в дома ѝ в Русе изненада Екатерина. Тя не си спомняше за него до момента, в който получи писмото му с покана да стане учителка във Видинската девическа гимназия. Образът на студента бе избледнял в съзнанието ѝ и Екатерина дори не му отговори, но когато го видя на прага на къщата си, веднага го позна. Косата и брадата му бяха дълги и рошави като при първата им среща, изглеждаше все така мърляв, макар и с униформа, а на изпитото му лице се открояваха познатите пронизващи очи. Не се бяха променили и обноските му. Тонът – рязък, почти груб, жестовете – нервни. Екатерина го покани в дома си. Присъствието му ѝ напомни хубавите години, прекарани в Москва. Поведоха дълъг разговор на руски и гостът забрави да си тръгне. Разприказва се и за брат си Любен. Екатерина не беше чувала нищо за него и се заинтригува. Не знаеше, че е бил писател и председател на Българския централен революционен комитет. Заставен от красноречивия поглед на майката на Екатерина, гостът най-накрая си отиде. Самопокани се за другия ден, но дойде още същия, два часа по-късно.

Срещите им продължиха ежедневно до отпътуването му от Русе. Екатерина видя в него начетен, интересен събеседник със собствено мнение по всякакви въпроси. Разговаряха приятно до момента, в който той спомена за чувствата си към нея. Тя го отряза категорично. Нямала намерение да мисли за нищо друго, докато не изпълнела мечтата си да завърши Медицинското училище в Петербург.

Екатерина не страдаше от липса на мераклии за брак, вече имаше опит в отхвърлянето на кандидати за ръката ѝ. През последните месеци няколко нейни съграждани ѝ предложиха да се омъжи за тях. Привличаше погледите на мъжете, тъй като притежаваше женствен чар, примесен с детска чистота.

През януари 1879 година почина Любен Каравелов и тя отиде на погребението. Въпреки скръбта си Петко отново посети невръстната учителка и настойчиво поднови ухажванията си. Тя пак отхвърли предложението му и дори беше възмутена, че говори за женитба в такъв момент.

– Не разбирам защо ми отказвате?! Ние така хубаво разговаряме – продължаваше да упорства той.

Тя се ядоса и хладно му отвърна:

– Не мисля, че това може да е достатъчна причина, а и вече ви казах, че ще уча медицина.

– Медицинската академия в Петербург била затворена, така чух – нахално, дори с насмешка натърти той.

– Докато навърша годините, които се изискват, тя има мегдан да се затваря и отваря колкото си ще – отвърна тя.

Петко си тръгна смешно нацупен, но продължи да ѝ пише писма и да ѝ изпраща книги. През есента отново пристигна и те пак се срещаха и разговаряха всеки ден. Той не се славеше с кавалерство, което дразнеше Екатерина, но тя не можеше да се лиши от толкова разностранно образован събеседник като него. В Русе не намираше с кого да говори за литература и история.

Каравелов пребиваваше като кандидат за народен представител. Самоуверено говореше за успеха, който ще пожъне неговата либерална партия над консерваторите, и наистина излезе пророк. Ден преди да замине за Търново, вече депутат, застана пред Екатерина.

– Катенка, искам да ми дадете дума! – с нетърпящ възражение тон заговори той.

– Каква дума? – тя се изненада. Той не беше отварял скоро дума за женитба.

– Искам да ми дадете дума, че няма да се омъжите за никой друг освен за мен!

Екатерина чак се задъха от възмущение, но и от особен трепет от неговото нахалство. Заобиколи го и се прибра вкъщи, без да му отговори.

Четири месеца по-късно се ожениха, но не се радваха на младоженството си дълго. Петко прие министерски пост в правителството на Драган Цанков и много скоро след сватбата замина да живее в София. Градът тогава наброяваше едва петнайсетина хиляди жители, значително по-малко от Русе, но го бяха определили за столица.

През великденската ученическа ваканция Екатерина пристигна при мъжа си, за да продължат с няколко дни медения си месец. Той обаче по цял ден беше в министерството, а привечер се прибираше с приятели и страстно се нахвърляше върху игрите с карти. Екатерина няколко дни слушаше от другата стая скандалите на картоиграчите. Почувства се излишна и ужасно самотна в тясната им и все още неизплатена къща. На всичкото отгоре слугата им Цано ги хранеше безвкусно и оскъдно, отвратителен беше дори чаят, който приготвяше. Зае се да промени хранителните привички на съпруга си, който сякаш не усещаше глад. Ядеше колкото да не умре. Реши да купи пиле и сготви супа и яхния, направи хубав чай, но... той не забеляза. Екатерина разбра, че дори да оцени промяната, нехайното отношение към присъствието ѝ, също и проблемът с картите няма да се оправят. „Защо дойдох в София? – запита се тя. – Какво изобщо правя още тук?!“ – отговора не намери. Деветнайсетгодишната съпруга на министъра на финансите бе чувала, че мъжете в България пренебрегват жените си и те се примиряват. Тя не беше склонна да приеме подобно отношение. Възнегодува истински, решително, събра багажа си и вече готова за тръгване, отвори вратата на задимената стая на картоиграчите.

– Довиждане – каза тя и затвори.

Тръгна към входната врата с куфара си. Петко я догони и препречи изхода.

– Катенка, какво ти е? Къде отиваш?

– Връщам се вкъщи – твърдо каза тя.

– Ваканцията ти не е свършила. Защо така изведнъж? – той наистина недоумяваше. Изглеждаше като излъгано дете. – Тук сме си вкъщи – добави.

– Тук дори ти не си вкъщи. Тръгвам си. Аз не ти трябвам. Имаш си министерство, карти, приятели. Играй си! Махни се от вратата! – невъзмутимо отвърна тя и се опита да го отмести.

– Чакай, ти си ми сърдита. Защо не ми каза, че се дразниш? – звучеше наивно, но беше искрено изплашен.

Екатерина го загледа продължително и безмълвно, после си пое дъх:

– Видяхме се. Наприказвахме се. Стига толкова. Цял ден те няма, вечеря за миг, после карти до късна вечер с онез борсуци. Това може за теб да е интересно, но... Не те познавах от тази ти страна и да ти кажа правичката, добре беше никак да не те опознавам, защото за няколко дена в тия карти потъна образът на тоя Каравелов, когото аз си мислех, че си. Ухажваше ме с хубави приказки и увлекателни разговори преди годежа и сватбата. Къде са те сега? Замеряте се с карти и не ме забелязваш. Не приемам подобно поведение. Махни се от вратата!

След тези обвинения Петко почти легна пред вратата. Обещаваше и дори се закле, че повече карти няма да играе. Изгони „борсуците“ и прие всички условия, които Екатерина постави. Времето до края на ваканцията прекараха в разходки и интересни разговори.

Той изпълни всички нейни изисквания.