Улица „Миджур“ е тясна, двупосочна, колите едва се раз­минават, стават катастрофи. Мине, не мине ден – прас! Два автомобила се нанизали един в друг. Обикновено е виновен шофьорът отзад.

Докато кварталният отговорник на милицията, нарича­на днес полиция, не се зае да изучава причините. За няколко месеца наблюдения, анализи, вникване в протоколи от КАТ установи, че за произшествията не е виновна тясната улица, нито водачите – виновна е голямата Биба.

Глезените ѝ чаткат като кастанети. Чат, чат и – прас!

След себе си вее езеро от папури. Нацъфтели глухарчета, подивели пчели. Наляво-надясно, по повод и без повод казва: „Повярвайте, животът е електричество. Той така и така някой ден ще ви направи късо.“

Тя се носи царствено, а по-тревожното е: не знае, че се носи царствено. И ошашавя шофьорите. Върви по „Миджур“, за да стигне хлебарницата, полюлява снага, пристъпва като Одета – ситно-ситно, вее коси, руси ветрила, вее царствения си поглед и най-вече вее бюста си, сякаш иска да се отърве от него, понеже забелязва, че няма сила, която да накара шофьо­рите да не зяпат. А тяхното зяпане е дълго, впито, натискат спирачките, отварят прозорците, някои неприлично бибипкат и – прас! – пътнотранспортно произшествие. Те не съзнават, че катастрофират във въображението си. В показанията по­сочват, че щом засекат голямата Биба по тротоара на „Ми­джур“, ги удря ток.

На всичко отгоре стройните ѝ бедра – полюшвани как? царствено, разбира се – завършват като мотовилки в чорапите ѝ, а пролет и лятос голямата Биба носи различни чорапи. На десния глезен се гърчи зелен чорап, на левия – червен, жълт, син, каквото успее да хване сутринта, преди да тръгне към хлебарницата. Това разнообразие от чорапи допълнително усложнява обстановката по „Миджур“. Подир още няколко анализа кварталният отговорник на милицията – тогава всяка махала имаше квартален отговорник – забрани на красави­цата да минава по улицата. След съвещания с местната ор­ганизация на Отечествения фронт забрани да носи различни чорапи. ОФ е доброволна организация на гражданите, наблю­дава, съблюдава, провежда полезни кампании като събиране на буркани с капачки. Без капачки не се приемат.

Третата възбрана я настигна в края на лятото. Квартал­ния разпореди да не произвежда ток.

Така принудиха царствената походка с онези развети руси ветрила да стига до хлебарницата не по „Миджур“, а по „Христо Смирненски“, този булевард е стръмен, пави­ран. Само седмица след забраните – прас! – пак катастрофи. По-мащабни, понеже „Христо Смирненски“ е по-широк и се наниз ват повече москвичи и жигули, отколкото по „Миджур“.

На всичко отгоре началникът на хлебарницата – белоглав орел такъв! – обяви, че щом Биба влезе в магазина, става късо съединение.

Събранието на ОФ утихна в доволство. Най-после тая лудетина няма да подскача по „Миджур“.

Кварталния прониза въздуха с новина за катастрофа от онзи ден. „Варшава“ се натресла отзад на „Москвич“. Представяте ли си! Варшава няма право да се натриса на Москва. И то – отзад. Дежурният от КАТ го изтри от про­токола.

Майката на Биба, самотна едровата жена, обеща на съ­бранието на Отечествения фронт, че дъщеря ѝ повече няма да стъпи в хлебарницата. Ще се съсредоточи предимно в акциите за събиране на вторични суровини.

Събранието изръкопляска. Майката на Биба се просъл­зи и натърти за втори път:

– Това, че повече дъщеря ми няма да стъпи в хлебар­ницата, е сигурно. Заклевам се, другари и другарки. Но не гарантирам за чорапите. Тя е далтонист. Не различава мо­рава от тротоар. Казва, че всяка плочка по нашия тротоар е ту зелена, ту лилава, сутрин вижда златни, а вечер светят като фенери. Повярвайте, заклевам се. Ала как да не про­извежда ток! Безследно изчезналият ѝ баща беше гениален електроинженер. От малка я захрани с електричество. Нау­чи я да прави с тока каквото си иска.

– А пък може ли – подскочи Кварталния – да провери защо сметките ми в кабинета полудяха?

Въх!, въздъхна събранието.

Дълга пауза... Кварталния пак взема думата, надълго и уморително обяснява как всеки трябва до вечерта да прибе­ре въглищата в мазето, а после да измете плочките и накрая да ги измие. Иначе – щраф. Глоба.

Хората се разприказват.

– Шшшшт! – съска председателят на събранието. – Ни­кой да не се хили.

Набедената за катастрофите се киска в дъното на зала­та. Току до вратата, за да фъсне в подходящия момент. Тя знае, че не е далтонист.

През лятото взе да размята разноцветните чорапи по улица „Добри Войников“. Тук живее Инкасатора, щатният съгледвач на тока, всесилен и подозрителен контрольор. Де­белак такъв!

Биба пристига пред дома му, увиснала на онези руси ветрила, плътни като парашути, за да пита защо Инкасатора проверява електромера им през ден.

Да, запитаният се явява често-често под електромера в къщата срещу спирка „Вишнева“, всъщност не гледа дали се върти според стандарта, а гледа по-нагоре, към втория етаж, където самотната майка бъхти тесто, за да не ходи Биба в хлебарницата и да предизвиква електрически недо­разумения.

Инкасатора нещо записва и мълчи. Никакви обяснения. Както е известно, когато няма отговор, напрежението расте. Известно е още, че всяка голяма Биба е била малка Биба.

Малката Биба живее срещу спирка „Вишнева“, в по-гор­ната част на улица „Мосул“, момчетиите са в по-долната. Наричат ги още артистите, пишлегарите и какво ли не.

Биба си има трамваи, артистите си имат паметник на партизанката Йорданка Николова. В градинката около Ко­лелото, на което въртят мотрисите, за да се върнат нагоре към Двореца на пионерите, бивша Семинария, нещо винаги стърчи. Стърчат продавачи на пуканки, чичковци, които на­блюдават обществения ред, все някой кантонер, който дебне да не би някоя релса да обърне трамвая, стърчат диреци за кабели, но най стърчи пушката на Йорданка Николова.

По този повод малката Биба казва, че тия, от долната част, живеят в съвременния социализъм, понеже в него всич­ко стърчи – кулокранове, комини, металургични комбинати, какво ли не. Това малката Биба, първокласничка, го знае от уроците по модерна история, каквато преподават само в 107-о основно училище. Тя е горда, че на спирка „Вишнева“ всичко е спокойно, равно, сякаш е подмината от модерната история, само върхарите на боровете, тези любопитковци, се надигат над дъбовете и брезите. То е, защото са толкова стари, че се вирят нагоре, белким видят нещо от младостта си. Фантазьорка.

Малката Биба е с къдрава руса коса, с много въображе­ние, постоянно си отмята гривата, по-лошо – постоянно го­вори. Щом види нещо и започва да дърдори. Най-голямата логорея я хваща, когато види Помощник-инкасатора.

Така му казват всички от улица „Мосул“, понеже помага на баш инкасатора, на когото викат Тулупа. Тоя Тулуп е едър мустаклия, шкембе като вагон. Щом наближи първо число на месеца, тръгва по адресите. Тогава всичко в квартала се натопорва. По-точно – настръхва.

Инкасатора влиза бавно, тържествено дори, застава пред електромерите, осветява ги с фенерче, нещо си записва в оръфания като фуражката му тефтер и потърпевшите все го черпят. Бонбонче, лъжичка бяло сладко, бозичка, курабийка. Затова Тулупа никога няма да стане незабележим като електричество. Винаги ще ходи по улицата като подвижна юзина. Това е малка станция за ток. Има такава в квартал Симеоново. Там пишлегарите си играят, когато искат да се заредят с ток и да изненадат малката Биба, която прави всич­ко възможно да не стане голяма. Тя е сирак, има само май­ка и дядо, бай Михо, спец в столичния електротранспорт, поддържа линиите нагоре и надолу от спирка „Вишнева“, а малката Биба се фука, че и тя като Инкасатора има връзки с мрежите за ток.

Помощник-инкасатора асистира на онзи, Тулупа, по молба на силно заетите хора, които сутрин подминават манлихерата на Йорданка Николова, качват се на трамвай № 2 и цял ден работят, нямат близки, деца, съквартиранти, които да отворят вратата на тържествено пристигащия електрорегистратор. Затова са дали ключове на гордия асистент да отваря на първо число на големия инкасатор, Тулупа. Бла­городна мисия, срещу която пишлегарят получава стотин­ки за няколко изстрела с въздушна пушка на стрелбището до пазара „Римската стена“, както и някое левче да си купи баничка, геврек, милинка, когато каквото му иска душата, понеже невръстният инкасатор няма майка, има мащеха, а всяка мащеха, казва тъжно, е зелен фасул без месо.

Малката Биба наистина се прави, че много разбира от електричество. Твърди, че това е най-тайният език на све­та, всички го ползват, никой не го вижда. Обаче! Токът има думи. Може да разказва. Да се прелиства. Който чете думи­те на електричеството, разполага с таен език! Даже се чува, когато те удари. Или просъсква, или пропуква. Във всички случаи удареният крещи или споменава разни подробности от съдбата.

Съдбата, въздиша бай Михо, винаги съпътства живота. Тя, за жалост, има слаби бушони. Все гърмят. А щом нещо край нас гърми, гърмим и ние.

Фантазьорката Биба обича да слуша умозаключенията на дядо си. Те, пишлегарите, даже подозират, че си говорят на езика на електричеството. Затова обичат да го прелистват. А щом нещо се прелиства често-често, започват да гърмят бушоните. Кой обича да бъде прелистван често-често?

На Биба нищо не ѝ гърми освен гласа. Тя няма бушони, не ѝ трябват, към момента умът ѝ не дава на късо.