ПОГОВОРИЯ Там, където свършва Севера и започва Юга, точно между Запад и Изток, има една страна, наречена Поговория. Тя не е отбелязана на географските карти, съвсем неизвестна е и точно затова всички са чували за нея. Лошото на чуването е само едно – всеки си чува каквото му трябва. Така за Поговория се чуват най-различни неща и до ден днешен, а истината? Истината отдавна е потънала в Лъжливо море, защото малко са истините, които могат да плуват. СГОВОРНА ДРУЖИНА ПЛАНИНА ПРЕМЕСТВА Та, в Поговорил имало толкова странни неща, че хората отдавна спрели да им обръщат внимание. Там говорели камъните, дърветата, домашните и дивите животни и понеже голямо говорене падало, наложило се някой да записва по-мъдрите думи. И колкото повече записвали, толкова повече служби се налагало да се откриват. Появило се Министерство на поговорките и мъдрите приказки, Комитет за наблюдение на Лъжливо море, Фондация за защита на Подвижната планина и още десетки подобни институции. Хората започнали да говорят само мъдрости, за всеки случай имало готова поговорка, всички работели на високи постове (защото колко хора били!), изобщо животът така добре се уредил, че на поговорци не им оставало друго, освен да си празнуват непрекъснато. Обаче, както всеки знае, много хубаво не е на хубаво. И ето, един ден се случило нещо ново. Подвижната планина, която никога не можела да си намери място и все обикаляла из държавицата, внезапно се настанила на главния площад на Поговорил. Всички изпаднали в безумна паника, а царят – от ужас – взел, че заминал на приятелско посещение в съседната Приказна страна. Веднага се прекратили празниците, защото, за да отиде човек да празнува с приятели, трябвало да се изкачи по планината, а после и да се спусне. Обратният път ставал невъзможен на пълен стомах. – Ужас! – крещели съветниците. – Всяко зло за добро! – потрил доволно ръце министърът на Взиманията и Даванията. – Така ще увелича пътните такси, ще разкрия нови маршрутни линии, ще внеса магарета и ще вдигна цената на билетите за транспорт... А може и метро да прокарам... – От планината морето не се вижда! – плачели художниците и изгризвали дръжките на четките си. – Ами сега!? – чудели се малкото обикновени хора. В Поговория настъпили безредици и вълнения. Положението ставало все по-заплетено. Съветниците ровили из дебелите книги цели два часа и накрая си признали, че за такъв случай поговорка няма. Народът се отчаял. Събрали се Народните мъдреци. Затворили вратата на Залата за мислене и три дни не излезли от нея. В понеделник глашатаи обявили новата поговорка. Тя гласяла: „Добра дума планина премества“. Веднага било организирано всенародно веселие и били насрочени празници в чест на разрешаването на проблема. Всички пили и пяли докато се свършило пиенето и пеенето. Тогава се сетили, че и работата трябва да се свърши и веднага извикали Най-хубавия, Най-умния и Най-добрия. Поръчали им да кажат по една хубава, умна и добра дума, за да преместят планината. – Колко си красива, висока, дори стръмна... и какви гъсти гори имаш! А потоците ти са направо кристални! – започнал Най-хубавия. – Не е ли по-добре да се преместиш от този прашен и нисък площад? Хубостта ти се губи, никой не може да ти се възхити... – Никога! – отсякла Подвижната планина и хвърлила камък (което значело: казана дума – хвърлен камък). – Колко си умна и категорична, направо гранитна! – продължил Най-умния. – Разбира се, че с една гола хубост нищо не става. Трябва голям, планински ум, и даже разум! Разбирам от тези неща и затова ще ти кажа, че ти е лошо разположението. Така само към Лъжливо море гледаш и само неговите измислици трябва да слушаш. Защо не се преместиш в Приказната страна? Тя е страната на неограничените възможности. Всички се мъчат... – Никога! – изкънтяла планината и хвърлила камък, което значело като първото. – Ти си невероятно добра, че ни удостои с присъствието си. Кой не би искал да има планина насред площада си! – не се предавал Най-добрия. – Обаче сама знаеш, че всяко чудо е за три дни. Сега хората говорят за тебе, но като ти свикнат – ще спрат. Ще те забравят. Ще ти ти изсекат дърветата, ще пресъхнат потоците, ще си стане: старост – нерадост... Без да каже и дума, планината хвърлила огромен камък и по него. Отчаяли се тримата и решили, че тази планина вятър я вее на бяла кобила и че тяхната работа е от пусто в празно – и си тръгнали. На пътя ги спрял Най-лошия. – Всичко чух и видях. Битката беше неравна, защото не използвахте правилната поговорка. Ако ме вземете във вашата дружина, ще ви помогна. – Взимаме те! – казали тримата и хвърлили по едно камъче, защото започнало да им харесва. – Да вървим! – отсякъл Най-лошия. – Ще действаме по поговорката: каквото повикало, такова се обадило. Събирайте, братя, камъни! Върнали се обратно при планината и започнали да я замерят. Така се увлекли в хвърляне на думи и камъни, че не разбрали кога тя си тръгнала и накъде отишла. До вечерта площадът бил свободен. Без да се губи време бил обявен празник в чест на героите. Животът си потекъл нагоре, защото той винаги си тече накъдето му скимне, и всичко си дошло на мястото. Само малко променили поговорката, та оттогава тя звучи така: сговорна дружина планина премества. ГОЛЯМА ХАПКА ЛАПНИ, ГОЛЯМА ДУМА НЕ КАЗВАЙ В Поговорил си имали от всичко по малко. Така било, защото колко им била държавицата – кихне някой от изток, а откъм западната граница се чува: „Наздраве, брате!“. Та, точно поради размерите на страната от всичко си имали само по едно. Един юнак над юнаците, един лъжец над лъжците, един цар, една принцеса, един хитрец и т.н. Един ден на площада се срещнали юнакът и хитрецът. Защо, ще попитате, се срещнали? Ами защото: човек човек среща, но муле по-често. А и защото все някога трябвало да се срещнат. – Здрасти, Хитър! – Здравей, Силен! – поздравили се. – Накъде си тръгнал? Да хитрееш или работа да вършиш? – попитал юнакът. – Ходих да сваля Вечерницата от небето, че като си лягам нощем, право в очите ми свети. Не мога да мигна. – Бре, и успя ли? – удивил се искрено юнакът. – За успяване – успях да я стигна, но не можах да я прегьрколя пустата Вечерница, защото Млечния път се оказа стръмен. Та тъкмо бях тръгнал към вас, искам да ми помогнеш, братко! – Ще стане! – отсякъл юнакът – Но първо трябва да хапна един залък. – Залъкът – от мен, приятелю! – въодушевил се хитрецът и извадил от торбата си прясно сирене и топъл хляб. – Ти шегуваш ли се с мен, Хитър? На една хапка лапам три вола! Едната ми глътка е буре вино! Хитрецът, който искал да направи за смях юнака и да покаже на поговорци, че който е силен в ръцете е слаб в ума, едва не се задавил. – Много ти голяма хапката бе, Силен!? – Ама и на тебе не ти е малка думата, Хитър! – засмял се доволен юнакът, защото и той отдавна искал да унизи хитреца пред хората и да им покаже, че хитрата сврака винаги влиза с двата крака. Ако попитате „Къде влиза свраката?”, ще ви отговоря, че нямам представа, че дори и в Поговория не знаят нищо по въпроса, но Силен и Хитър си стиснали ръцете и влезли в хана заедно, за да дивят простите поговорци със силата и хитростта си. Оттогава станала известна поговорката за хапката и думата. Оттогава едни говорят големи думи, други лапат големи залци, а трети слушат голи приказки и се давят в слюнки.