Първа глава

Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност принадлежа на 

всеки освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени – нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.

Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за действие. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира смелост цели три години и сега ме командва със строг глас. Моят строг глас!

Случва се машините да се развалят. Хората също се развалят. Дали само женените хора се повреждат? Събрали се един мъж и една жена, опитали се на вкус, харесали се и единият изял другият? Ако не успее да го изяде – поврежда го?... Аз съм повредена, омъжена, спуквана от вечерно-зимни побоища жена. Жена ли съм?

Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и гледам огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито насън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои, откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно-бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се гледам отстрани. Сега съм аз и не съм аз.

Стоя в средата на тази кухня, подобна на хилядите еднакви кухни, и двете оголени жици в ръцете ми лепнат. Знам как изглеждам отстрани. Приличам на огромна пъпчива жаба, застинала в ужаса на очакването. Влажните жици пулсират и се свиват. Жабешките езици се изстрелват и прибират в розовите си усти за част от секундата. Искрено се надявам полепналите мухи изобщо да не разбират какво им се е случило. Надявам се... Всеки има право да умре щастлив или поне неподозиращ. Той ще умре неподозиращ. Искрено се надявам... Убеждавам се в това, за да не се откажа; да се успокоя, да си дам смелост. Не трябва да се отказвам точно сега! Направих толкова много. Придобих някакъв цвят, дори се виждам от време на време в огледалото...

Нещо стана с живота ми. Нещо се обърна. Нося халка на пръста си като маркирано пиле. Дрехите ми се износват от стоене по закачалките в гардероба. Умаляват ми, защото искам да съм малка... или подпухвам, позеленявам и точно в шест часа вечерта ще се пръсна. Знам ли? На какво ще замирише? Дали няма да се разнесе зловоние?

От три години се питам къде съм. Къде се помещавам? Само нощем мога да държа очите си затворени. Винаги нощем пред очите ми се явява образ на дърво. Короната е здраво закрепена в земята, корените се стремят право нагоре. Катеря се по дървото и търся главния корен. Краката ми се заплитат в разни разклонения. Вместо главен корен виждам короната на ново дърво и започвам да изпадам в паника. Господи, как може човек да се изкатери по дърво, което е обърнато с клоните надолу! Колкото повече се въртя около този въпрос, толкова повече се паникьосвам. Започвам да се потя. Сърцето ми се разхлопва от страх. Изстивам, душа се, коремът ми се свива от очакване на ужаса, а то било толкова просто. Трябва само да се обърна с главата надолу и не да се качвам по дървото, а да слизам в посока към небето... правя го от месеци. Слизам по наредените едно след друго дървета и вече съм към края на Млечния път. Още много малко и ще изляза от галактиката. Още много малко...

Не мога да си обясня толкова неща. Как може нещо да е много и същевременно малко? Как може всичко това да се случи точно на мене? И къде, по дяволите, е принцът, който ми беше обещан, заедно с многото щастие и другите добри пожелания? Къде са?

Отмъщение и справедливост – може би точно това е същността на същностите, но аз не знам. Съвсем обикновена съм, глупава, страхлива, огромните количества адреналин, които отделям, предизвикват потене. Мириша на страх, мириша на животински ужас. Слабостта ми е видима. Приличам на жертва, както и да ме погледне човек. Жертва съм в профил, анфас, жертва съм дори в гръб, всякак. Погледът ми става безумен и спирам да съществувам. Жертвите понякога са непредвидими. Страхът е могъща сила. Страхът е примамка. Той прави от обикновения страхливец обикновен герой, от безмозъчната твар – човек, от убийството – нещастен случай... Аз съм страхът. Нещастният случай може да се подреди. Всичко може да се подреди, когато див страх диша във врата ти, а жаждата да оцелееш те е подпряла в гърба... Как е странно – всичко става зад гърба ни. Обаче трябва да оцелея! Трябва.

При мене вещите оживяват. Имат гласове, очи, дишат, говорят на всякакви теми... Всъщност отговарят ми, когато ги питам нещо. Дядо говореше с лястовичките. Помня. Всяка пролет му разказват една и съща история за Африка, за пътуването, за синьото синьо на морето. Той пък ги убеждава да свият гнездо на нашия балкон и те му се доверяват. Той ме научи. Сега мога да говоря с всички без преводач. Дядо го няма. Лястовиците ги няма. На балкона не е останало нито едно лястовиче гнездо... Между панелните блокове се срещам само с врани, врабчета, диви гълъби и гугутки, но с тях не е интересно. Имат еснафски разбирания и битови проблеми, нямат естествена среда и са изпростели. То е от еднаквите блокове, населени с еднакви хора. Дали птиците умират от естествена смърт? Виждала съм убито врабче, не съм виждала стар гълъб. Преди да стана омъжена, живеех в непрекъснати приключения. Ходим с дядо по улиците, а паветата надничат отдолу, под роклята ми. Обувките ме хапят по краката, за да вървя по-бързо. Давя се в плиткото, защото „нагоре“ и „надолу“ са си разменили местата, но дядо е до мене и винаги ме изважда. Пчелите ме преследват, щом усетят, че съм в цветно настроение, но винаги има някой, който ще ми помогне да оцелея. Преди имаше приключение и оцеляване. Сега е само оцеляването.

Сега съм сама. Няма кой да извади пясъка от очите ми, трябва сама да се вдигам, когато падна, налага се и носната кърпа сама да си подам, за да си избърша носа след голямо реване. Дали изобщо виждаш, Господи, колко съм сама? Обаче трябва да оцелея. Трябва.

Оставят ме сама вкъщи за няколко минути и аз се напишквам от ужас, защото не мога да стигна дръжката на вратата. Мразя да съм затворена и сама.

Сега съм заключена по цели дни. Мъжът се страхува да не избягам и заключва вратата. Аз бягам през балкона. Прескачам на съседния балкон. Високо е. Прескачам до перваза на стълбищния прозорец. Закрепвам се. Ритам. Чупя стъклото и тичам по стълбището надолу. Започвам да дишам едва след три преки. Мъжът ме причаква ден след ден, прибира ме обратно и заковава балконските врати. Край.

Пуша. Седя в кухнята, пуша и слушам точното време. Половин час преди осемнадесет започвам да влизам и излизам от тоалетната. Точно в шест вечерта ще бъда абсолютно безпомощна. Зная, че ще съм сама срещу изобретателното неизвестно, зная, че ще бъда наказана, зная, че мъжът мрази дори дишането ми. Не искам да се напикавам точно тогава. Не искам да ме боли, няма да викам, не бих се разплакала за нищо на този свят. Идва времето за страхуване. Неговото време. Той обича да гледа другите как се страхуват...

Наближава шест. Съзнанието ми заспива бавно, притиснато от страха. Подсъзнанието – бди. То предвидливо прибира сетивата, възприятията ми, лишава тялото от нерви. Нямам тяло, нямам нерви и не усещам приближаващата болка. Минути преди шест не съм аз. Когато болката се стовари върху мене, ефектът е като удар на пръчка по гладка вода. Децата обичат да удрят с ръчички водата. Нея не я боли. После децата плачат – болят ги ръцете. Почти е шест и аз съм вода. Преливам от стая в стая и застивам като вода в чаша до входната врата. Всеки ден, точно в определения час, трябва да съм до определената врата и да чакам. Такива са правилата за омъжените жени.