По пътя

Лежа в канавка край магистралата за Мюнхен. Всъщност не лежа в канавката. Извън нея съм. В канавките имат право да лежат само трупове. За живите това място е забранено в Германия. Ако ме видят, ще ме арестуват за... не разбрах точно за какво биха ме арестували, но е сигурно, че ще ме арестуват. В Германия има ред и дисциплина както за живите, така и за мъртвите.

Краят на септември или началото на октомври. Всичко е зелено. Тревата – леко влажна. Кожата ми – суха и мръсна. Нямам друга, за да се преоблека. Останали са ми една чиста тениска и два чифта чисти гащи. 

Целият ми багаж е пръснат из Европа. Последното, което притежавах, беше един куфар. Зарязах го в Брюж. Там борбата ми на свободно придвижващ се гражданин с право на труд в ЕС завърши. Прибирам се. Имам точно 25 евро. Продадох компютъра си на един шофьор. Съблякла съм тениската, събула съм маратонките на мъртвия наркоман и се пека. Мога да лежа гола. За това няма да ме арестуват. Само да не съм в канавката.

От другата страна на магистралата има паркинг. Спрели са много тирове. Пътувам втора седмица и зная всичко за тировете. Сега остава да пресека.

Лежа в топлата, влажна трева, ненавиждам буболечки и пълзящи, но съм изморена, схваната, сгърчена... трябва да се разтегна и наместя. Боли ме всичко. Мисля си за смъртта. Човек може да умре навсякъде и по всяко време. Трябва да сме готови.

Не. Не ми се умира още. И се сещам, че има Бог. И Му обещавам, че ще приема исляма, ако ми помогне да стигна вкъщи жива и здрава.

Дремя, тялото постепенно се затопля. Мога да си движа краката. Не съм мъртва. Остава ми да пресека магистралата. На пръв поглед това е просто, но невъзможно. В Германия по магистралите всички се движат с шеметна скорост и никой няма да намали, дори и да ме види. Просто ще ме отнесат.

Спасителният паркинг е точно отсреща, но не мога да стигна до него.

Лежа и си мисля, че скоро ще се стъмни.

Когато ми е много трудно, влизам в моята стая. Направих си я преди време. Тя не е бяла. Боядисах стените в различни цветове. Сложих камина, за да не мръзна през зимата. Зиморничава съм. Имам един стар фотьойл, който поема тялото и го прегръща с такава нежност, че всички болки минават. Имам и легло. Библиотека. Мога да чета вечер пред огъня. В моята стая има котка. Мога да хъркам, а тя не се дразни. Имам и прозорец. Зад него винаги е пролет. Цъфтят неспирно диви рози, мирише на земя и гъби, гнила шума, дъжд, буря... Всичко е толкова внимателно обмислено, съвсем като истинско. Стаята ми е винаги с мен. Където и да съм, винаги мога да отворя вратата и да си вляза. След това мога да затворя вратата.

Докато се въртя и търся топлия халат, докато отварям прозореца, за да се проветри, се сещам, че съм в Германия. Изключено е да няма специален начин за безопасно пресичане на магистрала! Затръшвам вратата след себе си и отново съм до канавката.

– Господи, тук някъде трябва да има нещо за пешеходци, нали?

– Разбира се, че има – ми отговаря Бог и ме поглежда с насмешка.

– Знам, знам. Тъпа съм – припряно нахлузвам тениската, обувам маратонките на мъртвия наркоман, взимам торбата с мръсни дрехи и хуквам.

Километър по-надолу виждам мост над магистралата.

– Благодаря ти, Господи!

– Не съм го правил аз – ми отговаря и чувствам как ме потупва по главата.

Пресекла съм, не съм прегазена, виждам паркинга, минават ми болките в гърба, тичам, забравям за тазобедрената си става, задъхвам се, но успявам да стигна, преди да се стъмни.

Сега идва най-важният момент. Трябва да намеря тир с българска регистрация, което не е трудно. 

Трудното е да убедя шофьора да ме вземе със себе си.

– Господи, моля те! Нека поне един се прибира в България! Моля те! – изобщо не ми отговаря. Сигурно е зает. Седем милиарда ежеминутно го молят за нещо. Не съм само аз.

Здрач, не виждам добре в тази част от денонощието. Врачански номер! Врачански номер! Почуквам по вратата на шофьора. Отвътре се чува музика. Перденцето леко се открехва. Мъжът ме оглежда и поклаща глава. Дръпва пердето.

Пак почуквам.

– Найн. Них виль!

– Отвори бе, човек! Искам да те питам нещо!

– Откъде си? – пита ме с пълна уста. Говорим си дистанцирано. Той си седи вътре, аз нервнича отвън.

– От София съм. Не мога да се прибера. Втора седмица обикалям паркингите.

Вратата се отваря широко. Мъжът е доста пълен. Коремът му опира във волана.

– Ти, луда ли си!? Ще те заколят някъде и даже няма да те намерят после. Реших, че си проститутка. Влизай!

– На моите години не ставам за проститутка – огорчено констатирам, защото понякога наистина е по-лесно да си проститутка, отколкото 50-годишна.

– А... ставаш още. Гладна ли си? – пита ме.

Дали съм гладна!? Гладна ли съм!? Мили Боже! Бих изяла и шофьора, ако имаше кой друг да ме закара до вкъщи.

– Ами, малко съм гладна.

– Яж! – казва ми и побутва метална чиния с парчета пържено пиле. Отрязва ми една дебела филия хляб. Преди да ми я подаде, аз я грабвам от ръцете му. Може да се разколебае за хляба и да си го прибере.

Старая се да ям благоприлично, но не ми се получава. Не съм яла три дни. Пестя пари. Мечтая за мазна баничка, по възможност гореща.

– Та, как се казваш? – пита ме шофьорът.

– Мария, а ти?

– Жоро. Яж, яж!

– Много ми е приятно – сега аз говоря с пълна уста.

– И какво правиш сама по магистралите? – продължава да пита човекът, а на мен не ми се говори, защото ям и главата ми е абсолютно празна. Нирвана... хранителна нирвана.

– Убий ме, вече не знам. Знам само, че искам да се прибера вкъщи – трябва да спра хляба и да отговарям учтиво, но съм още гладна.

– Никой ли не те взе?

– А, взеха ме три пъти, но само дотук успях да стигна...

– Откъде идваш?

– От Англия.

– Да... там няма много от нашите. Поляците държат Англия.

– Как я държат? – питам, защото повече не мога да ям.

– Държат превоза на стоки за Англия. Наши фирми трудно се уреждат. Как стигна Европа?

– С ферибот.

– Сигурно е много скъпо... – Жоро се почесва, явно мисли, после изважда една бира от хладилната чанта и ми я подава.

– Ми, не. Не е скъпо. 30 евро е в едната посока.

– През Холандия ли мина?

– Не. През Ла Манш. Слязох в Кале, после ме качи един турчин. Много свестен човек. Казах му, че отивам в Брюж. Остави ме на десетина километра от Брюж.

– Секс?

– А, не. Без секс. Имаше газове и явно не му беше до това.

– Абе... аз ще те закарам, ама до Враца. После сама ще се оправяш. Имаш ли пари?

– Имам 25 евро.

– Ясно. Ще те закарам без пари, ама ще правим секс.

Не реагирам. Още от самото начало съм го огледала. Той е с наднормено тегло и огромен корем. Сигурна съм, че никакъв секс няма да има. Единственото, което ме плаши, е, че може да получи инфаркт, докато опитва, и няма да има кой да ме върне вкъщи.

– Добре – казвам. – Няма проблеми със секса. Когато кажеш, ще правим секс.

– Сега – Жоро се надига от седалката, отваря някакъв малък люк над главата си. – Това ми е спалнята.

Стъпвам върху два сандъка и поглеждам. Ужас! Точно под покрива на кабината е отделено миниатюрно пространство. Нагорещено, непроветрено, нещо като ламаринен ковчег.

– Жоро, аз няма да вляза в твоята стая. Имам клаустрофобия.

– Какво?

– Страх от затворени помещения, малки кабини, асансьори и други такива.

– Аха... ми, добре. Тогава в товарното?

В момента, в който го каза, Жоро съжали. Лицето му придобива страдалческо изражение. Очаква да го измъкна от ситуацията, но не 

помагам, когато не ме молят.

– В товарното става – кимам.

– Давай. Ще взема одеяла.

Да... Оказвам се права, както винаги. В товарното няма секс. Жоро се задъхва, получава сърцебиене и стягане в гърдите още докато опитва да си развърже обувките, защото му стягат и щели да му пречат. С това опитите приключват. Оказа се невероятно добър човек. Изглежда, всеки човек може да бъде добър, ако преодолее мераците си... или спре да се самодоказва. Не зная. Вече не искам да разбирам хората.