Мистерии и загадки в пещерата Прохория
- Издател: Фондация Потенциал
- Жанрове: Съвременна проза
- Художник: Весела Василия
- Страници: 184
У всеки от нас живее по един Пътуващ Проповедник, който в определен момент от живота тръгва на път, за да се озове там, където никой не е очаквал и никой не се е надявал. Независимо дали го познаваме или не, той пътува и пътува и разбираме за него едва когато пристигне в крайната цел, ала тогава е твърде късно.
Ако обаче го срещнем някъде по пътя, бихме могли да прекараме много прекрасни минути и часове заедно и да открием неподозирани загадки и мистерии в пещерата Прохория.
Из писмата на първите читатели:
"Мъдрост свише, предадена чрез Весела с богато поетично слово. Благо слово, което може да освети и най-тъмните дни на живота ни." - Илиана Димитрова, инструктор по Дервиш Йога
"Възхищавам се от начина, по който са пресъздадени нашите обикновени човешки преживявания, мисли, страхове и надежди, надеждата, че можем да променим живота си, ако разчупим рутината." - Татяна Йолова, учител, Испания
"От книгата струи топлина, доброта, светлина и житейска мъдрост." - Венетка Тодорова, икономист, Брюксел
"Често се чувствах изгубена, съпреживявайки катарзисния поход в историята, но всеки път излизах от състоянието различна и по-хармонизирана." - Вяра Димитрова, оперна певица, доктор по музикознание и музикално изкуство
"Вярвам, че книгата идва в момент, когато е необходима на всички ни." - проф. д-р Георги Ненов
"Много вдъхновяващо, написано с любов към живота, едновременно, екзистенциално и трансцедентно, но безкрайно увлекателно и със самобитен високохудожествен стил, който позволява да се чете на един дух." - Людмила Гюрова, следовател
"Истинска книга за истинските неща в живота, написана с истински копнеж." - Мая Трифонова, преводач в Европейската комисия, Люксембург
За автора:
Весела Василия (Весела Йотова Генова) е родена на 2 декември 1956 г. във Враца. Завършила е Езиковата гимназия с преподаване на френски език в родния си град и Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Работи в Научноизследователския институт по криминалистика и криминология в София. Доктор е по икономика. Автор е на редица монографии и статии от областта на криминологията, публичната администрация и полицейското право. През последните години пише художествена литература. Обича да чете, да рисува, занимава се и с философия. Интересува се от йога и рейки. Владее френски, английски руски език.
Виж повече...
Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Проповедника не спи. Денем и нощем броди по широките друмища, яде къшей хляб и каквото намери по пътя, пие вода от случайно срещнати извори и все върви без умора. Понякога сяда под сянка или до огъня, за малко оборва глава на гърдите си, но сън го не лови и пак тръгва напред без посока, ала се движи право към целта, без да я вижда или чува. Но той знае, че тя е там, където го заведат краката му, където го завалят дъждовете, където го изхвърли бурята.
Срещнах Проповедника в един мрачен ден, когато не беше нито топло, нито студено, пейзажът наоколо не изглеждаше нито красив, нито скучен, а времето не минаваше нито бързо, нито бавно. Направи ми впечатление лилавата му шапка на мъдрец, прошарената сплъстена брада на скитник, малката, преметната през рамо бохча на пътешественик, както и дългата до земята, изгубила цвета си роба, обгръщаща тялото му. Той ми направи знак да се приближа. Така го открих за себе си и останах с него дълго време. Може би защото в душата ми не беше нито празно, нито пълно, а сърцето ми не туптеше нито спокойно, нито развълнувано, аз тръгнах подире му без устрем и без мечти, без сълзи и без отчаяние. Не го попитах нищо и не поисках нищо; той също нищо не ме попита и нищо не ми обеща. Вървяхме много дни, преживяхме много премеждия, чухме много истории и видяхме много неща.
*****
ЧАСТ ПЪРВА
ПО ПЪТЯ
1.
Ето така започна всичко. Тръгнахме с Проповедника мълчаливо по пътеката и аз веднага се удивих от странната промяна в пейзажа. Стори ми се, че чувам прекрасна песен на птица, и това ме заинтригува, защото обикновено, както всички, не обръщах внимание на птичия живот. Безразборното чуруликане е нещо, което минава незабелязано покрай слуха като фон от звуци без значение. Веднага отбелязах тази промяна и го попитах:
– Проповеднико – впрочем именно тогава, не знам защо, го нарекох така за първи път и продължих да се обръщам към него по този начин до края, – чуваш ли какво странно пеене, какъв чуден глас, който много прилича на човешки? Каква е тази птица?
Проповедника протегна ръка и една прекрасна птица, по-едра от гълъб, се стрелна внезапно надолу и кацна върху ѝ. Тя стоеше с гордо вдигната глава, покрита с блестящи морскосини пера с жълто-оранжеви кадифени отблясъци и алени капки с подчертани черни краища, преминаващи дискретно в къса стегната опашка. Това Божествено създание носеше на главата си переста разноцветна корона и като нейно огледално отражение – също такава брада. Под рошавите клепачи гледаха напрегнато две сини стъклени топчета, които ме следяха съсредоточено.
– Райска птица – кой знае защо продумах внезапно аз.
Тя ме стрелна с пронизващ неодобрителен поглед, подсказвайки, че със сигурност не ме харесва. После разтвори нещо подобно на човка, закрито от гъстата перушина, и запя. Звуците разтрисаха малкото окръглено тяло, но впечатлението беше, че те сякаш не излизаха от него, а идваха някъде отвън, от небето, което сега беше безупречно синьо, ласкаво и лазурно. Усещах, че птицата напряга всичките си сили, влага всичко от себе си в тази песен, макар да не разбирах защо. Чувствах, че остава без дъх и всеки момент ще падне в несвяст. Но песента се извисяваше мощна и необикновена, въздухът бе станал кристално прозрачен и резонираше на тази прекрасна мелодия, като придаваше на извивките ѝ приказен и мистичен оттенък. Затворил очи, Проповедника бе наклонил глава напред, към сърцето си. Изглеждаше като заспал и се почудих как не се изморява да стои с протегната напред ръка толкова време.
Исках да попитам още нещо, но мелодията ме бе приковала по необясним начин – от всичко наоколо струеше странна светлина, обагрена в основните цветове на заобикалящия ни пейзаж. Дърветата излъчваха меко кафяво сияние, което така се наслагваше върху прозрачнозеленото на тревата, кървавочервеното на полския мак и жълтото на омана, че цветовете се виждаха поотделно, но заедно представляваха несравнима плетеница от пъстрота и загадъчност. Ясно разграничавах тази странна действителност като нещо далечно и различно от онова, с което бях свикнала досега. Едновременно усещах необяснима близост с всичко наоколо. Разбирах, че мога да протегна ръка, да преодолея дистанцията на времето и разстоянията и да се почувствам у дома си.
Протегнах ръка и докоснах кората на едно дърво, чиято млада корона с прозирнозелен ореол танцуваше върху златистото сияние на все още неукрепналия, но пълен с енергия ствол. Ръката ми засия в тази цветна феерия, постепенно навлизаща в мен. По вените ми се разля топлината на нещо забравено, от което бе останало само усещане, само докосване, само припламване. Опитах се да задържа това омагьосващо преживяване и внезапно се изпълних с него, лека като балон с хелий, който се отделя от земята и полита бавно нагоре към усещането за свобода и липсата на граници. В този момент нещо сякаш разсече тялото ми с нож, балонът се пукна и аз се приземих обратно върху краката си. Като дойдох на себе си, първото нещо, което осъзнах, бе оглушителната и зловеща тишина, заляла пространството, и чух злокобния звук на падащо тяло, който прокънтя като погребален звън на камбана и отекна надалеч.
Гледах втренчено малкото птиче тяло, лежащо безжизнено на земята. Късата му човка бе отворена, сякаш бе искало да продължи да пее тази безкрайна магична песен завинаги. Проповедника бавно прибра ръката си, без да каже нищо. Мълчахме известно време, като че искахме да отдадем почит на мъртвата птица. Накрая се осмелих да кажа:
– Това птиче бе много странно. Стори ми се, че не се щадеше, а се раздаваше изцяло, макар да бе на края на силите си. Като всички птици и то следваше инстинкта си, ала защо той го доведе до гибел?
Проповедника ме изгледа продължително и бавно отвърна:
– За да промениш света, трябва да дадеш всичко от себе си.
Това бяха първите думи, които чух от него.
*****
2.
Проповедника вървеше напред леко прегърбен, с широка крачка, която едва успявах да следвам. Пред погледа ми се люлееше загадъчната му бохча, вързана за тоягата. Улових се, че се мъча да отгатна какво има вътре. Бе ушита от плътен памучен плат, приличащ на едновремешните ръчно тъкани месали, с неопределен, сивкаво-бежов цвят. Вероятно такъв бе цветът на суровия памук, когато не е подложен на допълнителна обработка. Щях да предположа, че бохчата съдържа храна или дребни лични вещи, но ме озадачаваше нейната абсолютно кръгла форма. Торбата беше идеално издута и приличаше на неголям балон, обърнат с отвора нагоре. Като че ли нещо изключително гладко я изпъваше отвътре и колкото и да се взирах, не забелязвах гънки или ръбове. Вероятно бяха някакви дрехи или завивки, сгънати майсторски. Макар че любопитството не ме напускаше, не се решавах да попитам. Все пак това бе твърде личен въпрос, а ние се познавахме отскоро.
Вървяхме по горска пътека, която неусетно се бе стеснила и сега изведнъж се превърна в едва забележима кафеникава черта, виеща се напред между едри скални отломъци, пръст и оредяваща трева. Проповедника внезапно спря, свали тоягата с бохчата от рамото си и впери поглед напред. Сложи ръка над очите си да заслони блясъка на залязващото слънце. Почудих се какво гледа, тъй като напред се редуваха само планински възвишения и не се мяркаше жива душа.
– Накъде вървим, Проповеднико? – попитах аз.
Той ме изгледа със строгия си изучаващ поглед, с който все още не можех да свикна, и не ме удостои с отговор. Беше прав. Той със сигурност знаеше накъде върви и това си беше негова работа, а аз накъде вървях, той не можеше да каже, след като и аз самата не знаех. Ала на този етап ми се струваше по-забавно да следвам по петите един пътуващ Проповедник, вместо да съществувам в свят, където нищо не беше такова, каквото е, а и аз не можех да го направя такова, каквото искам. Най-вероятно защото не знаех какво е то. Така този омагьосан кръг се затваряше и от дълго време се въртях в неговото безначалие. Сега бях щастлива, че съм го напуснала, и макар да не знаех къде отивам, се чувствах като човек, изкачил висока планина със стръмни върхове.
Проповедника се подпря на тоягата си и остана загледан напред. За да се възползвам от почивката, опрях гръб на един огромен камък, търколил се в далечните времена по планинския склон. Огледах околния пейзаж, но не видях нищо интригуващо. Можеше само да се каже, че в него прозираше обикновената красота на нещата, която в други моменти всекидневието ни пречеше да усетим. Тук поради липсата на ежедневие тази красота се превръщаше в действителност и нейното въздействие можеше да се почувства. Потопих се в него и когато отворих очи, погледът ми се закачи за бохчата на Проповедника, която висеше от изправената му дебела тояга. Какво ли имаше вътре наистина? Най-странното беше, че не можех да си обясня защо този въпрос продължава да ме вълнува. За мен той нямаше никакво значение.
Мислите ми постепенно се насочиха към пътеката, която се скриваше зад хълма, за да се появи отново, все така тясна и едва забележима. Явно тук човешки крак не бе стъпвал от дълго време. А всъщност накъде наистина вървим? Ходенето без посока само по себе си не беше забавно, но бе за предпочитане пред въртенето в омагьосан кръг. Внезапно ми хрумна, че може би аз продължавах да си стоя в него и че излизането ми оттам е било само илюзия. Никога не бях идвала по тия места и нямах ни най-малка представа къде се намирам. Този камък приличаше на всички останали и можех да обикалям наоколо и да се завръщам към началото, без да забележа и без да разкъсам примката на кръга. Погледнах неуверено към Проповедника.
– Знаеш ли накъде вървим? – попитах отново. – Допреди малко се чувствах горда, че съм излязла от омагьосания кръг на живота си. Това, че те последвах, ме накара да се почувствам победител. Но сега вече не съм сигурна.
Проповедника се усмихна едва-едва с края на устните си.
– Всичко важно на този свят е кръгло – отрони той, – защото човекът винаги се връща там, откъдето е тръгнал.
Той протегна ръка и погали бохчата, както ми се стори, с обич и нежност.
– Нося я, за да ми напомня винаги за това.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.