Беше горещо и незабравимо лято. Лятото на 1979-а.

Лятото на моето запознанство с Георги Парцалев.

Всичко започна неочаквано. Като на кино. И продължи цели 10 години...

... Юлският парещ вятър вееше перчема ми на воля. Бях си подал главата през прозореца на „Варшава“-та на баща ми и се надвиквах с мислите си. Пътувахме от родния Козлодуй за столицата. Бях решил да кандидатствам актьорско майстор­ство във ВИТИЗ - Висшия институт за театрално изкуство, сега НАТФИЗ - Национална академия за театрално и филмово изкуство. Обяснявам подробно, защото много хора през целия си съзнателен живот смятат, че актьорите са завършили ВИФ (Висш институт за физкултура).

... Щом пристигнахме в София, веднага отидохме на ул. „Раковска“ 108А. Пред сградата, където се изучава театралната азбука, се тълпяха много хора. Млади, стари, весели, оклюмали... всякакви. Имаше и няколко момчета с китари. Около тях се бяха оформили групички, които монотонно припяваха поза­бравени рефрени.

Оставих баща ми настрани да гледа любопитното множе­ство и си запроправях път с лакти, за да стигна до прозорците, където бяха изложени списъците с имената на кандидатстващи­те по моята специалност.

Предварително не бях се замислял за това колко голяма би могла да бъде конкуренцията. Е, въртяха ми се такива едни цифри в главата, от рода на 520 или 630, или, хайде - най-много 750...

Затова останах поразен, когато видях нескончаемите ли­стове с имена, окачени на всички възможни прозорци. Когато стигнах до № 1298, усетих как езикът ми залепва за небцето, дишането ми се затруднява и аз олеквам. Да, олеквам, сякаш съм перце и мога всеки момент да отлетя нанякъде...

Баща ми прояви огромно търпение. Безмълвно изчака, до­като тълпата ме избута отново до него и тихо рече:

• Хайде, синко, да отиваме към квартирата!

По пътя мълчахме. Дишахме на пресекулки, а обувките ни сякаш припяваха по паважа: „Много, много, много кандидати... много, много...“.

Вечерта татко ме заведе в Унгарския ресторант - точно срещу ВИТИЗ. Поръча по една халба бира и някакво мезе, по­сле дълго гледа някъде встрани от мен. Накрая продума:

• Не бива да се отчайваш, сине! Ти си закърмен в театрална среда, макар и самодейна. Зрънцето на таланта го има у теб. Пред комисията гледай да бъдеш естествен и дано тя да оцени това твое зрънце, та да ти даде шанс да го развиеш. Горе главата, успех!!!

Рано на другия ден той си замина. И ме остави. Остави ме с Надеждата за добро представяне, Вярата в собственото можене и Любовта към бъдещата професия.