Две прегърнати хлапета

Виждам те отдалеч, дъхът ми спира, а ти вече си предусетил присъствието ми, търсиш ме, обръщаш глава вляво, носле вдясно, поглеждаш и назад, предчувствието е във всеки твой жест, в забързаните крачки, в неспокойната тръпка на раменете ти. Забелязваш ме изведнъж, за миг заковаваш на място. Тръгваш насреща ми почти тичешком с тази твоя нова наклонена походка, с която още не мога да свикна, аз разтварям ръце. Прегръщаме се на улицата пред учудените погледи на минувачите, притискам глава в рамото ти. Усмихвам се и плача, рамото ти попива и усмивката, и сълзите ми.

- Кога се върна?

- Довечера заминавам.

- Но...

- Трябва.

Твоето магическо “трябва”. Отдръпвам се. Гледам лицето ти. Същото е. С него ме поведе някога по въженото люлеещо се мостче над придошлата река. Бяхме хлапета, аз на дванайсет, ти на четиринайсет. На другия ден ти заминаваше в своето първо пътуване, бяха те приели в художествената гимназия, аз оставах. Измъкнахме се тихо от играта на другите, за да се сбогуваме, от градината па нашето безгрижие, за да пристъпим над бездната от вода, над стихията, мъкнеща дървета, храсти и камъни. Още при първите ни стъпки мостчето се залюля, крехко и несигурно в своята плетеница от въжета и дъски. Изплаших се. Ти се засмя. И ме улови за ръката. Страх ме е, казах. Трябва, отвърна ми ти. Защо, запитах. За да надвиеш страха си, за да победиш себе си. И да бъдеш свободна. Засмях се, с теб бих могла... Дъските под нас се люлееха, скърцаха, огъваха се, водата бе почти до краката ни, заплашителна и зла, не поглеждах към нея, стисках пръстите ти, ти ме прегърна. Притиснах се до теб, търсех опора, защита, сигурност, смелост. Още тогава усетих силата ти, като тая стихия под нас... Ти още тогава знаеше всичко. Можеше всичко. С теб и аз бих могла... всичко. Но ти заминаваше.

- Ще ме изпратиш ли? Самолетът ми е в осем.

- Ще дойда на летището в шест.

- Не. В пет. За да имаме време.

Време? Времето за нас бе само цифри, нямаше измерения. Ние се срещахме в него, прескачахме годините между две твои завръщания и всеки път като че ли се бяхме разделили вчера. И пространствата нямаха измерения, те носеха само различните лица на различно оцветените картички от непознати столици. От далечни краища. От по-близки краища. От всички посоки на света. Кратки сърдечни приветствия. Кратки напомняния, че си жив, че мислиш и за мен. Щом се завърна, ще трябва... И се срещнахме. Случайно. Преди да позвъниш. Като че ли се търсехме в пространството и времето, а винаги вървяхме по свои пътища, които се пресичаха някога, някъде... неизвестно кога и къде. Най-неочаквано.

- Очите ти са още по-тюркоазени...

Засмивам се. Сравнителната степен за тюркоаза е неуместна. А може би съвсем уместна? На мостчето над придошлата река заваля внезапно. Капките дъжд се стичаха по лицата ни като музика. Излезе вятър. На приливи водата под нас докосваше обувките ни, дъждът обещаваше да ни сближи с нея. Да ни отнесе с нея. Виждахме как небето се превръща във вода, как светът се превръща във вода, как ние се превръщаме във вода. Мокри, притиснати един в друг, аз криех страха си в смях. И капките дъжд звънтяха в смях. Ти само ме гледаше. Очите ти са тюркоазени, каза тихо, някой ден ще ти подаря пръстен с тюркоаз. Водата погълна думите ти, удави ги. Но ти ми го подари този пръстен с тюркоаз, вдигам сега ръката си, той блясва на пръста ми и отразява прекрасните отпечатъци от различните страни, където е бил заедно с теб, различното им небе, различната им вода, различните усилия на различните непознати хора. Ти ми го подари този пръстен с тюркоаз в Париж, в парка Монсо, бе го носил толкова дълго със себе си, че бе се превърнал в част от теб, а се срещнахме пак случайно на оная приказна улица с орязани дървета с варосани стебла и клони. Като в някакъв декор. Отново те открих първа, но не повярвах, че си ти, нещо в теб бе променено. Походката... Вървях подпре ти и чаках да ме усетиш, да се обърнеш, да видя лицето си. Стана неспокоен, поспря, погледна вляво, после вдясно, далече напред и извърна бавно лице през рамо. Настигнах те, ти не се изненада, знаел си за конгреса, надявал си се... В шестмилионния Париж? А не бяхме се виждали три, четири, пет години... Колко? И какво се бе случило с теб? Сочех крака ти.

- Загубих го. При изпълнение на служебния дълг. Протезата е добра. Почти не се усеща, нали?

И ме поведе нехайно към парка Монсо. Смяхме се, смехът ми прикриваше болка, тревога, дълбок и странен ужас. Бях потресена. А ти говореше много и спираше пред всяка от статуите. Не виждах. Не чувах. Не можех и не исках да си представя твоето стегнато и еластично тяло с гъвкави крайници без... Опитвах се да не мисля, само да те слушам. Не успявах. Художник ли беше или... Защо тогава завърши Художествената гимназия, после Художествената академия, а първата ти изложба видях чак след петнадесет години? Защо?

- Трябваше...

Не пазя писмата ти след онова твое първо заминаване и сега съжалявам за наситените с ирония писъмца към собствените ти недостатъци, които искаше да преодолееш. И преодоляваше. Писмата ти носеха дъх на завоеванията пад самия теб, хоризонтът в тях ставаше все по-далечен, светът се разширяваше до безкрайност, мисълта ти диреше философски обобщения. Не те разбирах. Пристигнах в София да уча не медицина, както всички настояваха, аз не успях да превъзмогна у себе си ужаса от човешката болка, абсурда на смъртта, безсилието си пред нея и ти се изненада, че следвам архитектура. Разочаровах ли те тогава, че не победих своя страх и своята безпомощност? Не каза нищо. Ние бяхме родени във военно време, раснахме и двамата в оскъдицата на следвоенните години, но можехме да бъдем как- вито поискаме. Всеки от нас бе направил своя избор. Сам за себе си. И далеч един от друг. Бяхме полезни по различни начини. Какъв бе твоят? Нищо не казваше. Но аз се досещах за дълбината, която те поглъщаше, за мащабността на твоята дейност, неизвестна и за мен. Променили ли се бяхме? И в какво? Не откривахме промяната, въпреки че се виждахме рядко н трябваше веднага да я забелязваме. А времето слагаше своя отпечатък. И върху теб. И върху мен. Вече не бяхме хлапета. Не бяхме ли? Омъжих се. Имах деца. Завърших. Проектирах. Строях. И много пътувах. Срещнехме ли се, аз настойчиво те питах рисуваш ли. Понякога... още не както искам... има по-важни неща. Светът кипи... А на всеки е нужна сигурност в утрешния ден, за да строиш ти, за да рисувам аз, за да се пишат песни и стихове, за да се раждат деца... И ти отново отлиташе за- някъде. Не задавах въпроси. Получавах само картичките ти. Оптимистични светли картички с по няколко думи. От Щатите, от Япония, от Китай, от Африка, от Виетнам, от къде ли не... Пазя ги. Всичките. В огромна картонена кутия. За да притисна капака й, нахлузвам ластик. Обичам да ги разглеждам - местата, където си бил и където някой ден мога да отида и аз. И отивах. Носех твоята представа за тях, преоткривах ги по своему и ги наслагвах. Една върху друга. Твоята и моята представа се препокриваха. Както и в нас нещо се препокриваше, без да зная какво е то. Но с никой друг не беше така.