Влезе в метрото и бързо си намери място. Седна и се унесе. Тези редки пътувания все повече го изморяваха. Даде си сметка, че от последното му излизане досега почти нищо не се бe  променило, само влакчето дойде с минута и двайсет по-късно – явно разписанието бe ново поради намаляващите пътници. Хората, които ползваха метрото, ставаха все  по-малко и по-мълчаливи. Не видя такива, които да разговарят. Две седалки пред него момиче и момче се звереха в екраните на мобилните си телефони. От време на време поглеждаха в екрана на другия и си кимваха. Други слушаха музика, загледани в нищото, а останалите ровеха в портативните си компютри. Май само той не се занимаваше с нищо.    Загледа се отново в хората и откри някои, които четат книги на телефоните си – бяха с по-голям екран и плътен текст на него.

Сви се в яката на якето и се унесе. След седем спирки влакчето изплю малцината пътници. До вкъщи също не видя никого. Допря око до шпионката на входната врата, която приглушено изщрака и се отвори.  Припомни си портиера, който имаха някога, даже успя да си спомни ясните очертания на лицето му. Ама че диващина – портиер! Какво му ставаше? Явно, днес е ден за образи.

Добрият му стар апартамент го очакваше както винаги. В него поне всичко бе познато. Защо ли още поддържа тази традиция да ходи на гробища? Едва ли мъртвите ги е грижа кой им ходи на гости. Вече никой не го прави. Само той ли е останал? Никой не срещна по пътя си между стените на урните. Приемаше го повече като разходка, веднъж на три месеца, отколкото като почит към паметта на родителите си.

И все пак, навън  вече не е за хора, а и такива почти нямаше. Малцина можеш да срещнеш навън. Вътре пък е така уютно, топло, приятно, близко.

Отвори хладилника. Трябва да поръча още малко храна. Така, за всеки случай. Водата поне е достатъчно. Наля малко екстракт от Кока-Кола и зачака чаткащия звук на машината да пусне питието – студено и познато. Красота! Да е жив и здрав този, който измисли домашното производство на кола.

„Здрасти, здрастииии!” – обади се компютърът, когато се приближи до него. Беше му настроил някакъв игрив, макар и не личен, поздрав; сам не знаеше защо. Уж беше сериозен и делови, а понякога му се щеше да се полигави и ето, че накрая си го изкара на компютъра.

Нямаше писма. В неделя никога няма писма. Никой с никого не общува, никой за никого не се сеща. Какво ли прави останалият свят? Навярно, както обикновено – почива.

Съблече се и влезе в банята. Затваряйки вратата на душ-кабината, водата потече точно с температурата, която обичаше. Всичко беше предварително нагласено, предварително програмирано. Бедните хора – как ли са живели само допреди десетина години без всичко това? Толкова е удобно!

Протегна ръка към стената и течният сапун сам се дозира. Изтри се старателно, но някак вяло. Къпеше се не от нужда, а просто така – като ритуал или да запълни времето. След десетина минути под душа и затоплената от стойката хавлия обгърна тялото му. Отпусна се на кожения и люлеещ се стол – спомен от миналото – и погледна краката си. Май е време да се обезкосми. Това е една от новостите, която също харесваше. Някога, в младостта му, мъжете бяха доста окосмени. Каква гадост! А на жените това не правеше никакво впечатление. Даже ги намираха за по-мъжествени. Всъщност, той трудно свикна с голото си, оскубано като на пиле, тяло, но с времето така му хареса да няма нито косъмче, че сега и най-малкото го дразнеше. Когато живее затворено, човек явно обръща повече внимание на детайлите. Но така и трябва да е. Не е нужно да се разсейваме с велики дела, ако не обръщаме внимание на себе си.

  Наля си силно изстудено и леко бяло вино от Бургундия в сребърна чаша. Ето едно от нещата, които никога не се променят – добрите питиета. И това вече е съвсем прекрасно. Не си представяше живота без чаша добро питие. Повдигна капачето върху облегалката на стола и взе уреда за управление. Той беше целия му свят, целият му дом и всичките му желания, събрани в едно. Самият той го беше проектирал  преди десетина години. Успя бързо да убеди една от големите технологични корпорации в предимствата му. Продаде го, сетне го доусъвършенства и от тогава започна да събира плодовете от изобретението си. Хората бързо го харесаха и още по-бързо свикнаха с него. И как не – удобството преди всичко!

Винаги беше мечтал да направи големия удар – онзи, за цял живот. Отне му доста години, но ето че и това вече беше минало. А бе нищо и никакъв си уред, с вид на старо дистанционно. Едва ли някога си бе представял, че точно това ще е неговият голям удар. Дори не го мислеше, не го изобрети, не съвсем. – хрумна му изведнъж. Даже в началото го направи за собствено удобство. И когато така свикна с него, че не си представяше, че го е нямало, една вечер... Дааа, добрите идеи винаги са го спохождали вечер. Та, една вечер му хрумна, че може да го сподели със света. Дори не очакваше, че това ще е големият му удар. Вече беше се отказал от идеята да се пенсионира рано, от идеята за гениалното изобретение. Направи го по-скоро от носталгия към старото дистанционно, което беше използвал за модел, или с добри чувства към хората. Дощя му се да направи нещо добро и за другите, да облекчи живота им. И изведнъж – ето така стават нещата, изведнъж. Оказа се, че това е неговият голям удар.

„Моята гувернантка”, както го наричаше той, беше винаги там – в облегалката на люлеещия се стол. Взе го, погледна го с особена любов и благодарност и натисна две-три копчета. Една вратичка в стената се отвори и направи място на голямата плазма – голяма, почти колкото цялата стена.

Тероризмът продължава да е заплаха за цялото човечество, но правителството на Северния съюз води успешни преговори с представители на Африканския съюз... Цената на барела остава без промяна... Създаде се и последното световно обединение – Азиатският съюз. Президентите на Европейския, Северния и Африканския съюзи изпратиха поздравителни телеграми... А в рубриката забавно – една твърде ретроградна новина: Ентусиасти сключиха граждански брак.