Е Д И Н С Т В Е Н А    Ч А С Т

Още, когато ги погреба в двата съседни гроба, усети, че тунелът, който по-късно щеше да ги свърже, ще му изиграе лош номер.

Бяха починали на седемдесетгодишна възраст от издъхване и нямаха никаква кръвна или водна връзка помежду си, за да си помисли някой, че са си отишли от този свят по втория начин. Стана неволен свидетел на случилото се, защото Кварталната организация / съкратено – КО/ не бе въвела още колективни ковчези поради самоунищожението си, проведено с нескрито задоволство. Ако бе усетил по-рано това, което щеше да стане по-късно, нямаше да се стигне до повторно разкопаване на гроба сега…

Той, разбира се, знаеше, че за всичко е любовна единствено любовта между двамата. И, чак на второ място, личната къртица на Стареца. Ала не можеха да му я отнемат, понеже бе регистрирана на постоянно местожителство в градината му, имаше паспорт и известно време лазерни очила. Още – намордник и изрязани нокти, които Старецът редовно подстригваше. Дори мустаци си нямаше къртицата, защото един ден, докато разкопаваше градината на своя работодател и хазяин, премина демаркационната линия и нахълта съвсем случайно и преднамерено в двора на съседката, която от своя страна бе струпала огромно количество коламаска там.

Тази същата съседка си мислеше, че ще векува поне още едно столетие, и редовно почистваше окосмените си крайници и също така горната си устна – долната беше заешка.

Заешката устна се разкрещя още щом съзря къртицата в небрана коламаска:

- Престанете с глупавите си ухажвания, младежо. Аз да не съм содомистка да ми пробутвате тъпия си кърт – подмени пола на нещастното животно тя. – Още по мое време шведските тройки бяха на изчезване… Поради липса на информация.

Старецът започна да я успокоява ведно с дъщеря й, наизлязла да нагледа кротко пасящите крокодили с горчиви сълзи на очи - Лявата вадичка на съответното око оплакваше къртицата, а другата вадичка на съседното око – собственичката си. Ако имаха трето око, с удоволствие щяха да оплачат с него и младите, но за щастие в този момент ги хвана хрема.

Така се запознаха старците.

А до този момент си съществуваха по съседски, без да подозират взаимното си съществуване. Дори не подозираха, че някой ден ще се стигне до любов в село с умерен климат, възпитана къртица, Квартална организация /КО/ и пасящи крокодили.

Всъщност единствените, които плакаха на погребението им, бяха крокодилите, отглеждани специално за такива цели.

Даваха крокодилите под наем, защото от няколко години, че и повече оплаквачките на селото бяха на изчезване. Наставник на крокодилите бе по-възрастната от стариците – в случая и майка, - която ги учеше да плачат покъртително, като за целта използваше и оцветител за сълзи в зависимост от случая и заплащането.

Когато свърши с монолога и майката омаломощено се запъти на две ръце към вратата на къщата, Старецът успя да разгледа младата дама пред себе си.

Великолепните й очи с цвят на дълго търкани с тухла джинси “Райфел” го гледаха така страстно, че той не можа да издържи и затътри погледа си към по-срамни от очите места. Прекрасните й гърди бяха дълбоко хлътнали и през кожухчето нежно изпъкваха няколко броя ребра и ключици. Когато стигна до по-съществените части, така се засрами, щото насмалко да затвори очите си от завист. Винаги бе мечтал да разполага с толкова широки рамене, колкото бе ханшът на девицата.

-Съвсем наблизо ли живеете, млади другарю? – сепна го приятен мецобасов глас. –Не съм Ви срещала до този именно момент…

Бе шокиран от светското възпитание, зад което прозираха напластяваните с години култури на селото.

- Почти – настоятелно отвърна той.

-Ъ-ха – продължи мисълта му дамата, завъртайки се три пъти около основната си ос.

Така Старецът успя да забележи с нескрито задоволство отвесната бръчка по средата на ханша, която, според него, би трябвало да изразява силна и непоколебима воля.

- Въпрос на разбиране – отдалече започна Старецът. – Според Айн и брат му Щайн времето се простира според чергата. Ако приемем чергата за пространство, то същото се разнищва от времето на нищелки. Обобщавайки всичко това, те стигнали до първия закон на Живота – всичко зависи от зестрата. Колкото е по-голяма зестрата, толкова по-близо живея аз.

-Тези ли бяха измислили азбуката?!...

-С малки изключения – да.

- А защо не влезете вкъщи да пием по един шербет с бяло сладко?

- Не бяхте ме поканили до сега – кандърдиса се той. – Надявам се, че няма да Ви обидя, ако изразя несъгласие…

- Как?... Няма ли да влезете?...

- Ще вляза. Но ако позволите да си пия шербета без сладко. В краен случай със захарин… Диабет – донади той.

Хванаха се за ръце и тръгнаха към входа.

Входът обаче им бе обърнал внимателно гръб и те трябваше да заобикалят къщата и да влязат през изхода, изпъчил гърдите си от тюркоаз и асирийски дантели.

Горният праг на вратата бе по-богато инкрустиран от дървоядите, отколкото долния. Водеха дървоядите на половин щат при двете старици. Отначало със заповед за редовно назначение, но понеже женските непрекъснато излизаха в майчинство благодарение на мъжките, които в работно време обичаха да обогатяват природата със себеподобни, и двата пола минаха на по половин щатна бройка.

Заешката устна ги посрещна както подобава – седнала в кресло от обковано дърво, тя бе вперила изумен поглед в безцветния телевизор. В коленете й се бе настанила къртицата с току-що изкоренени мустаци.

Това наведе Стареца на лоши предчувствия.

Така добре наведен той развърза връзките на ботушите си, остави подметките по народен обичай пред вратата и без много да му мисли, влезе в този гостоприемен дом по кончове и шпори.

- Да седнем в кухнята. Спалнята не се е разлистила

- Добре - оправда непредвидливостта си по-младата от домакините.

- О-о-о-о... – изфъфли гостът.

Къртицата съучастнически му намигна.

- Ако обичате, седнете на мъжкия стол. Стига това да не ви затруднява.

Старецът седна на мъжкия стол, тапициран от нещавена кожа на женски крокодил.

- Дъще, къде си скрила пила номер четири?

- Престани, маман...

- Как тогава, ми кажи, да се явя пред госта, без да съм изпилила брадавиците си – продължи напевно Заешката устна.

- Пусни им дървояди.

- Ти не можа ли да разбереш, че те не инкрустират вкаменелости? – отвърна с разбиране по-възрастната.

- Прати я на майната й – посъветва гостът домакинята.

- Не може. Тя живее с родителите си през девет села в десето – каза младата старица, настанявайки се удобно върху слабините на женския стол.

Известно време изпадаха в неловко мълчание, наблюдавайки как се спускат ветровете по билото на Венерин хълм.