Възмутително чаровни, хищно хубави
Чрез нас преплитат шпаги „Армани“, „Пако Рабан“ и „Кристиан Диор“. Ние сме красиви, усмихнати, величествени. Почти „Спайс гърлс“, но с две по-малко. От аркансил блестят миглите ни, четчици-охлюви са оставили цветни дири върху клепачите. Блузата и полата с неразгладени плисета ми струваха радост за цяла заплата. Черните шалвари и сетрето на Нина притежават цветен кант от мъниста, а копринената рокля с кимоно ръкави на Стела е ограбила пролетната лудост в асиметрични триъгълници.
Ослепителни сме, но и фатално жестоки. Разсъбличат ни погледи и желания. Снизходително демонстрираме белия чар на зъбите. Облъчени от неповторимост, припадат мъже. В краката са ни. Там им е мястото - нещастна половина на човечеството.
Изплашено слънце поръбва планината. Залезът не ни разнежва. Старанието да спасим тоалетите от коварни гънки е наивно в теснотията на фиатчето. Даваме път на тойоти, волвота, фордове, мерцедеси. Омагьосани, те страдат с клаксони, а ние размахваме с пръсти латинска буква - наивен афиш за бъдеща победа.
Седмица убеждавах себе си и приятелките: ние сме най-хубавите, и то не само в периметъра на нашите офиси. Със Стела развихряме фантазия в проектантско бюро, а Нина се труди на отсрещната страна на улицата в бюро за преводи и визи. Чарът ни няма граници, твърдях аз, непременно трябва да тръгнем. Сега вишневочервената буболечка трополи по магистралата като безобидно доказателство, че самотата не е порок. Стискам волана с безгрижието на летец изпитател. Главата на Нина подпира тавана на колата. Тя, Нина, си ни е най-снажната. Стела припомня сводка за настръхналото обществено мнение, което завършва с диагнозата на Васко - управителя на барчето където си пием обедното кафе: за таковане ставало дума – отивали сме колективно на бик.
— За някои хора женското щастие е еднопосочна улица — обаждам се аз и продължавам с престорено мечтателна интонация: — То поне да имаше истински мъже…
Ограниченото пространство на колата се разпъва от смях. На Стела смехът е звънък като камбана, Ниненият изкачва опасни височини с трагикомични извивки, а аз разстилам кадифе на ситни дипли, все едно че някой ме гъделичка. Вече ми е спокойно и за тях, и за мен. Ей тъй, като се смеем, макар и за глупости, ми е спокойно. Преди седмица беше различно: физиономиите - огледално унили, шепите - преливащи от житейски несгоди, сърцата - чирозно измършавели. Не е за разправяне. От две глътки „Плиска“ се гипсирахме. Първа Стела напълни очите и заскимтя. После прихвана Нина, въпреки че кърпичка героично затискаше сълзите. Накрая и аз се предадох - радостта и скръбта лесно заразяват - запригласях с отворено гърло. Трагедия.
Жоро напусна Стела преди три месеца. Срещаха се повече от година. Подхождаха си и по приказка, и по външност. Вече ги виждахме брачни, но не би. Жорето - инженерче от Лесотехническия, придобиваше трудови навици в служба по опазване на околната среда.
Нищо чудно екологична муха да му бе бръмнала в главата. Стела нищо не признаваше, но от три месеца полите й се въртяха свободно около кръста. Глътките „Плиска“ откъртиха ревниво пазена истина. Въздишка деформира думите:
— Напусна ме заради поколението. — И ревна.
Теста не издържала за предварително забременяване и Жоренцето заминал, воден от грижа за рода, другаде да пробва прихватливост. Мила глупачка. Би могла да експериментира с армия нерези, без мухльото да усети. Не, не би могла. Сърцето й ще се пръсне още в подстъпите на подобна мисъл. То сега пак се пръска, но от безполезна мъка към още по-безполезна любов.
Противно е, че страданието ни обединява в печално съавторство. Копринената кърпичка на Нина бе натежала от влага, когато ни довери, че втори месец няма писмо. Щяха да се женят с Французина и от нетърпение вече съчинявахме снимки с черен фрак и бяла булчина рокля пред Айфеловата кула. Сеизмограмата на душевните трепети се изписа преди година на Международния панаир, където Нина превеждаше във фирма за автомобилни гуми. Седмица вятър въртя дебело пластмасово човече над покрива на павилиона, докато петдесетгодишният французин проумее, че е невъзможно да диша без нашата приятелка. Месец след това самолети пренасяха писма, набъбнали от целувки и обещания. От последните редове, получени от Французина, можело да се разбере, че фирмата разработвала филиал в Бразилия. Сетне мълчание, като че се е удавил в Амазонка или Мадейра.
Вместо да пресека мелодраматичната еуфория, сама се разхлипах от солидарност.
— Ти поне нямаш за какво — невинно ме сряза Стела.
— Нямам. Ей на, веднага спирам — съгласих се аз и изтрих набързо страните си с юмруци. Така е: за мен е отредена ролята на оптимистка. Одеждата ми подхожда. Жена около тридесет. Разведена. С едно дете и самостоятелна гарсониера. Според някои съм склонна към авантюри. Други ми приписват вдовича хищност, а аз съм усмихната искрено и безнадеждно продължавам да вярвам, че хубавото ми предстои.
Ден преди конякът да омотае шантавите ни глави за концертно изпълнение, се сбогувах с поредното постоянно присъствие. Пратих го да слуша Менделсон със засукана малолетна продавачка от бутик „Куин“. Сам се изпрати. Те, постоянните присъствия - измислени или действителни, - идват, радват се на извивките в смеха и тялото ми, а после се заженват или се връщат там, откъдето са избягали. Та вечерта ми беше самотно и в леглото, и в душата. Валето, синът ми, щеше да спи при бабата. Така поне беше уговорката. Сутринта не донесе мъдрост. Валето не беше ощастливил с присъствие нито училището, нито баба си. Прерових целия град, докато го открия, заспал в огромния фотьойл на Грета.
Двамата си бяха спестили от учението. Петьо от техния клас написал на черната дъска: „Грета е крава!“, а Валето настоял не само да го изтрие с гъбата, но и да се извини. Отказът предизвикал удар в ченето и сбиване, в което се намесили и другите съученици. На Валето прикачили страданията на младия Вертер, въпреки че без затруднение Грета може да го носи под мишница. След конфликта двамата избягали. Това го научих в педагогическата стая, където Капитана стрижеше момчешката коса с тъпа ножица, а класната подпитваше дали освен играта на карти е имало и нещо друго. Валето хапеше устни. Погледът му героично се съсредоточаваше в чепче от дървения под. Гледах как отскачат кестенявите кичури под желязната паст на ножицата, слушах мухата-досадница за „нещо друго освен картите“ и ми идеше да се разплача вместо него. Вън целунах проскубаната му коса. Признах: оставила го бях да разбере какво може да се случи…
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.