НИЩО ВЕЧНОТО

Плувам в първи коридор. В трети пръхти корем от неустановен пол. В пространството помежду ни се бухва с плавници Леонид Брежнев, маршал, четири пъти Герой на Съветския Съюз, трижди Герой на Народная Республика България. Не бих го сбъркала с никой друг заради гъстите вежди и гръмотевичния поглед. Признавам си, че ме привличат буреносни мъже.

Организмът ми тръпне в пубертетско мравучкане, получавам сърцетуп и световъртеж… Усещам как хлътвам. „Обича ме, не ме обича, обича…“ Маргаритката, чиито листенца роня, е илюзия.

„Ние с вас също“, би казала Валерия.

Ореолът на вожда грее като ясна луна. Над разпенената водна повърхност се промъква вероятност маршалът да ме целуне в устата. Имаше този деликатен навик по отношение на таваришчите.

Злите езици твърдят, че се бил сдобил с херпес зостер след горещи целувки с главите на източноевропейските компартии. Докато страдал, сериозно замислял дали да не ги прати вкупом на санаториум в Сибир.

Не съм категорично против контакта, но няма да се дам веднага. Приличието изисква първо да се опознаем. Коремът в съседство тържествено излиза. На негово място плавно се потапят двойка мъж и жена, не първа младост. Държат се за ръце и си гризат ушите. Помежду им прехвърчат искри… Имат вид на любовна двойка, която урежда срещите си по басейните.

Сънувам, разбира се, де този късмет да общувам наяве с Леонид Илич…

Плътен глас надвиква плясъците в басейна.            

Усилвам радиото и включвам телевизора.

Съобщават: заразени, излекувани, починали. Затварят бизнеси, сгради, паркове. Бодливият вирус тресе континентите. Смъртта се е разхайтила и не подбира. Масова безработица, последните спестявания се изяждат. Луксозният свят на капитализма се опитва да запази достойнството си. Франция, Италия, Англия… Страхът пълзи по улиците, минава покрай кафенетата… Покрай, защото те са опаковани в траурното наметало на изолацията. Жизнерадостните сбирки са история… Маската е световен символ. Уеднаквява апатичните омърлушени физиономии.

Нашенски коментари – Щатите си отиват, Европейският съюз се пропуква.

Брежнев слага ръка на сърцето си: - „Ще ви помагаме!“ и се изнизва в червена вихрушка.

Вярвам му безрезервно. В онези алтруистични времена братушките бяха съвсем наясно с пазарната икономика и абсолютно склонни да ни оказват помощ. Често за наша сметка. 

Само допреди месец не виждах нищо по-страшно от войните и земетресенията. Болеше ме от ужасиите в пострадалите страни. Следях военните действия и поведението на земните пластове. Веднъж  показаха почти „на живо“ разрушителен трус в Азия. Панирах се. Любителска камера случайно бе заснела трагичните кадри. Туристи и местни хора махаха усмихнати от стъпалата на големи и по-малки храмове. (Захласвам се по пагодите, статуите на богове и ступите. Харесвам изобилието на източните пазари.) Секунди след това картината полудя. Адът излезе от подземията си. Мощно бучене заглуши музиката и говора. Хаосът се изсипа върху оживените улици и стария дворцов площад. Сградите се тресяха и рухваха, ронеха се тухли, димяха развалини. Облаци птици се щураха в прашното небе. Цветущото място пред очите ми се превръщаше в бойно поле. Природата срещу цивилизацията. Отронени страници от книги, разхвърляни дрехи и обувки, част от врата с бравата, продънена бебешка количка, кукла, възседнала счупен клон. Половин чаена чаша с ален отпечатък на устни. Най-вероятно кръв. Или червило? Имаше ли значение?

Стълпотворение на полицейски коли и линейки, чиито сирени всяваха ужас. Объркани хора с ужасени лица се взираха в джиесемите си с надежда да чуят близки гласове.

Камерата подскачаше. Бавно извърнах глава към полилея.

Вкус на горчива прах напълни устата ми.

В този момент крайно познат тембър тръгна да ме утешава, че все пак катастрофата се разгръща на хиляди километри от Софийско равно поле. Изобщо не е като да се случва под носа ни. А и азиатците се били отдавна приспособили, така че да не се коркам излишно. Ние също не сме за завиждане… Да не би да си харесвам пенсията? Ами градския транспорт?

Според Валерия припява егото, което винаги намира процеп да се разграничи от ближния. Проявите му били на „затлъстяла сетивност към  чувстващите същества“.          

В момента светът е изправен на нокти. Сградите са си цели, но застрашително безмълвни. Улиците са тихи. Войната е с невидим, но мощен враг.

Ние като че ли останахме встрани от стихията. Овладяхме ранната поява на вируса с извънредни мерки. Карантина. Спряхме самолетите от Италия и Испания. Почти се отказахме от градския транспорт и от пейките в парковете. Кината и театрите опустяха. Ресторантите пуснаха кепенци. Бяхме оптимисти и се надявахме на по-специално отношение от страна на заразата. Бактерията май се стресна.

Ние с Питър не променихме кой знае колко живота си. И без това сме си домошари. Излизаме на едночасова разходка и отскачаме като врабци от приближаващи се минувачи. Самотата изнервя най-вече младите и те подновяват купонясването. Мъже се тълпят от сутринта около кварталното магазинче за дневната доза алкохол. Без маски, естествено, кой пие с маска. Баровете и кръчмите отварят врати за буйни партита с прегръдки и целувки.

Постепенно започваме да си връщаме отнетите удоволствия – с известни предупреждения и уговорки.

Светът е под сериозна карантина, а ние българите бързаме предварително да наваксаме… Използваме яко отсрочката от страна на Фортуната. Чувстваме се извън „играта“. Как да се сетим, (а как да не се сетим?), че може би след месец-два ковид-19 ще тръгне отново да разиграва мръсните си номера?

„Трябва да приемем, че собствените ни катаклизми и тези на Вселената не могат да бъдат предвидени“, чувам гласа на Валерия. Кой знае какви сме ги вършили в предишни животи.“

Същото се отнасяло и за отпътуването ни от Земята. Нашето тяло завършва земния си път като ненужен вече багаж. Зарязваме го на последната спирка на пътешествието „живот“. Измъкване няма. Писателят Труман Капоти изразил желание на надгробната му плоча да пише: „Опитах се да се измъкна, но не стана“. Така се оправдавал, когато не спазвал поетите ангажименти. Твърдял, че е по-добре да гледаш към небето, отколкото да живееш там. Тук долу се проявил като отявлен бонвиван и се разпъвал на кръст заради кефа си. За разлика от обикновените бохеми обаче успял дебело да се разпише в присъствената книга на настоящия свят.

„За да няма излишни изненади,“ не пропуска да предупреди Валерия, „е препоръчително фактът за ни-що веч-но-то да пулсира като червена точка в ума ни.“ Приемането на преходността съществено облекчавало живота ни. Един от плюсовете бил, че враговете ни щели да се превърнат в приятели. Когато го чух за първи път, веднага върнах топката. Дали ако някой ми тресне шамар съм длъжна да го прегърна?

Валерия замига. „Ударът е отшумял, а нападателят се е променил. И ти не си вече същата. Моментът се е оттекъл. Забрави.“

Изрепчих се. За да има равновесие, трябва да му го върна тъпкано.

Да се опитваме да запазваме спокойствие, каквото и да се случва, наставлява Валерия. Трябва да желаем добро и на онези, които не харесваме. Ето на, мексиканците се помирили с домашния си вулкан Попокатепетел и вече не се дразнят от пушеците и ревовете му.

Супер позиция, но аз не съм мексиканец. Мразя да нямам твърда почва под краката си. Всеки ден се ослушвам Витоша да не скочи. По едно време някои дялове на планината се бяха разприказвали помежду си. Сакън!

         Треперя да не се разболея. Помня, една позната на почтена възраст беше пипнала вирус. Tогава „короната“ още не беше хит.  Жената помолила личната си лекарка да я посети вкъщи. Нямало да може да изтърпи опашката пред кабинета ѝ. Обещала да ѝ плати таксито. „Аз да не съм по-добре“, креснала докторката. После я упреквала, че се самолекува. Сетих се също за приятеля, който реши да си извади жлъчката. В болницата му пробиха вътрешностите и го сдобиха с перитонит. Цели три дни той агонизираше пред очите на съпругата си. С директни обвинения и със смъртния акт тя реши да потърси сметка от виновните. Ня-Кой междувременно ѝ се обади… Жената заряза иска си. Челядта – деца, внуци, други роднини и обекти, можеха да се „самовзривят“…

Не приемам, че Хипократовата клетва избледнява с времето. „… Ще стоя далеч от всяко подозрение за умишлено нанесена вреда и за подкуп“. Някои от бъдещите лекари едва ли обръщат внимание в какво се кълнат. Чува се за щури сделки с операции и лекарства.

Но в извънредната ситуация всички видове доктори и медицинските сестри не пестят живота си. Обаче лошото често излиза  на преден план. Хора сме… обичаме да посплетничим.

По тези и други двусмислени поводи често си задавам въпроса „кое всъщност определя кое?“. Битието – съзнанието или обратното… Напоследък ме убеждават, че съм това, което ям – риба, сирене или плод-зеленчук. По тази логика от снощи съм свински черен дроб. Не е без основание, но все пак в мен блещукат и определени духовни въжделения, а също и хъс да се самопробудя.

Но нека да се представя.

Казвам се Лора.

С Валерия сме приятелки откакто се помня. В последните години тя ми взе страха с повишена духовност. Под нейно влияние всяка сутрин се реформирам. Отричам се от паразитните навици, в които съм се вкопчила. Един вид психологическо харакири. Първо – неоправдано лесно се привързвам към хора, събития и вещи… Държа се като навлек и се гневя пламенно. Суетна съм и предпочитам да ме харесват. Не искам да остарявам и никак не ми се умира. Положението се утежнява от липсата на дарба за ориентация. Накъде ще тръгна като се спомина? Всичко това накуп може да създаде из-клю-чи-тел-ни проб-ле-ми на небитието. От дете съм си нескопосана. Татко се примири, че умствените ми способности са умерени. Мама нямаше понятие какво ме тресе. „Ти не ме обичаш“, стенеше тя, когато се спъваше в личния ми безпорядък. Упрекваше ме сълзливо, че отказвам да страдам. Понякога исках да я утеша, да компенсирам неуменията си с любезност, друг път – да я нараня, задето не ме разбира.

Не бях разхайтена. Сигурно защото не носех значима фамилия като онези, които в празниците махаха от трибуната на Мавзолея. Ние долу им отговаряхме с байрячета и хорово „Ураааа“. Беше си чисто езически ритуал, подсладена версия на грозноватия и постен „соцреализъм“, който бранеше с яки юмруци позициите си. Отказалите да се наместят в калъпа заселваха в трудово-възпитателни общежития. „Джипси, джипси, джипси хей, курортен пансион, с джипката на МВР право в Белене“. Разправяха под сурдинка, че там танците завършвали със сопи по главите и с угощение на гладни свине… Според както им скимне ту закривали, ту наново откривали лагерите.

Едно от „най-мъдрите“ указания на Ленин, справка събраните му съчинения, е трудещите се да усвояват знанията и уменията на буржоазните специалисти. След което паааф!… да ги ликвидират.

„Соца“ си служеше с гръмки думи и развяваше знамена. Компартията смъкна Господ от небесния престол и се възкачи на неговото място. Внуши на хората, че ако не била тя, нямало да получат образование, да се уредят на работа и да вземат заплати. Едва ли не, че ако не било БКП-то, щяхме да се раждаме без мозъци и с по три пръста. Или въобще нямаше да се раждаме. „Отговорните“ другари мразеха капитализма и в червата си, но поверяваха отроците си на престижни европейски и американски университети.

Известна чуждестранна интелектуалка, която преподаваше английски на наследниците на комунистическите династии, деликатно подметна, че те нямали особен стремеж да усвояват знания. И защо да го правят? Още с раждането си получаваха запазен билет за първия ред на мегаспектаклите от съществуването ни.