Пролог

Фьодор Достоевски отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия Алексей, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което лицето на Алексей се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Достоевски го стисна за адамовата ябълка. Да, може и да ме пречука, помисли си в болезнената мъгла Алексей, може, този си е чисто луд...

След това Достоевски чевръсто изрита стола на затворника и без да отхлабва хватката си от гърлото му, отново го свали да седне на мръсния под.

– Не ти е позволено да седиш на стол в мое присъствие. Ще седиш на пода. После, както може би си чул, че каза агент Ставрогин, ще лежиш на дъното на Финския залив. Може обаче и да не лежиш там. Само от теб зависи. Е?

– Е... какво? – изгъргори Алекс.

– Единственият ти шанс да излезеш жив оттук е да ми кажеш това, което ме интересува.

– Единственият ти шанс, Федя, да узнаеш това, което те интересува, е аз да ти го кажа. Така че неминуемо ти трябвам жив. 

Начало

„Времето никога не се обърква самљ, най-напред се объркват нещата в него. Начевайки втората част от животоописанието на моя герой, съм изпълнен както с задоволство от постигнатото в предишния роман, така и с напрежение, закономерно обусловено от тежестта на задачата, с която недотам силните ми рамене, рамене в напреднала възраст, рамене във влошено здраве, се осмелиха да се нагърбят. Задача, чието правилно изпълнение, без излишна скромност, смея да се надявам, би дало нов ход на Всемирната история. Задача, която може най-правилно да бъде формулирана ето така: Даване на читателя на ясно и осъществимо предписание за постигане на Свръхчовека“.

Още щом прочете първото изречение, Алексей почувства, че нещо с тази книга съвсем не е окей. Загледа се през прозореца на купето в пасторалния пейзаж, шеметно отсвистяващ встрани на свръхзвуковия влак.

След няколко секунди взиране в размазаните петна на есенните алпийски ливади Алексей рязко пое въздух и осъзна какво го беше смутило – маниерната сентенция от първото изречение на романа му беше позната отпреди. Това за времето и нещата в него, може би не напълно дословно, го беше прочел някъде в началото на века, когато се увличаше по модните за онова време източноевропейски писатели. Почти беше сигурен, че е срещал същото или много подобно изречение някъде при Пелевин, Вивег, Парушев или някой подобен. Всъщност нямаше нищо странно в това някой от нароилите се неомодернисти да беше поизплагиатствал някое и друго изречение от Фьодор Достоевски. Нищо странно, освен разбира се факта, че когато в началото на века Парушев или който там беше въпросният автор беше написал това изречение, втори том на „Братя Карамазови“ все още не е бил издаден и никой на света, включително и евентуалният плагиат, не го беше виждал.

– Абе, нещо тромаво ти почва..., трябва да е по-мащабно, пљ в стил „The Titanic overture“.

– Тоест?

– Тоест – романът ти просто ударно би трябвало да започва как Алексей пътува във високоскоростен влак, връщайки се от business trip в Биариц и чете втори том. Откриването, по традиция, оставена ни от бащите, трябва да е леко сюрриъл и леко стряскащо. Въобще да не могат да се усетят какво ги чака нататък. Ето, нещо като това:

Фиу-у-у-у-у-у-у-у! Фиу!

– Фиу-у-у-у-у-у-у-у! Фиу???

– Да, да, фи-у-у-у-у! Не ме прекъсвай! Ето:

Ето, вижте я! Новооткритата Свръхзвукова линия Биариц – Санта София!

Тази не просто съвършена система от стоманени елементи, фибростъкло и сайбърбетон, която, побеждавайки превратностите на географията, съединява бурния, хладен Северен Атлантик с бялата пяна на почти тропическото, почти магичното Югоизточно море!

Фи-и-и-у-у!

Ето, погледнете ни! Ние, да, ние, хората, направихме това! Ние вече прекосяваме цяла Европа за седемдесет и четири минути, при това, по суша, а не – през небето!

Фи-у-у-у-у!

Ето, елате! Елате тука да се поклоним заедно на Величието на човешкия дух!

Към Алексей подобна дребнобуржоазна патетика беше неотносима. Нашият герой планираше да си позволи лукса да направи романтично пътуване, изпълнено с възторзи и захлас, най-рано непосредствено след като умре. Сега, на тридесет и две, в зората на икономическия си възход, нашият герой просто използваше свръхзвуковото чудо на техниката, за да се придвижи от един от офисите на банката, в която работеше, до друг офис на същата банка. Или, ако щете – прибираше се от работно пътуване в Биариц, отново на работа в родния си град.

Към началото на нашето повествование ежедневието на Алексей ни най-малко не предполагаше бездейно седене и възторжено, романтично неправене на нищо. Така че принудителният престой в нереално бързия влак, съчетан с липсата на имейли в блекбърито му, предоставяха една от много редките възможности за малко да почете.

Слънцето се скри над онази част от континента, от която Алексей се връщаше, а влакът навлезе в другата част през системата от алпийски тунели, фиу-фиу-у-у, така че съвсем нищо вече нямаше за гледане през прозореца. Алексей отвори отново втори том на „Братя Карамазови“: