1.

Лари Хофбург помисли, че някой просто му е скроил глупава шега. В офиса му, чийто южен прозорец имаше прекрасен изглед към парка, точно пред бюрото, някой бе поставил част от куклата Барби – мъничка лява ръка от кукличките Барби, които заводът на Лари Хофбург произвеждаше. Лари имаше основание да се вбеси – такава мъничка лява ръка от куклите Барби се появяваше вече трети ден поред в офиса му, беше оставена все на едно и също място – пред сивия монитор на компютъра, уж небрежно захвърлена, пък все в едно и също положение – пластмасовите пръсти на ръката сочеха точно към тялото на господин главния директор на компанията за производство на детски играчки. „Откъде се взе този боклук? – промърмори Лари. – Все едно, редно е този път Адриане да си поизпати!“

Адриане Toт беше секретарка на Лари, висока, привлекателна блондинка, в която шефът имаше пълно доверие. Тя ръководеше целия административен щаб, под зорките ѝ очи нищо не можеше да се промъкне в компанията, без да получи точна оценка – вече осем години Адриане работеше в „Тойс Интернешънъл“ и за нея се разказваха невероятни истории как от проста машинописка внезапно започнала да се издига, за да стигне невероятните висоти – личен съветник, секретар на Лари, наблюдател на целия ръководен персонал в обединените заводи, личност, без чието благоволение просто слънцето не можеше да изгрее сутрин над заводите „Тойс“. Но ето че тази лява ръка от куклите Барби се появяваше вече трети ден в кабинета на господин главния директор.

Отначало дори Лари Хофбург не ѝ обръщаше внимание. Първия ден просто се усмихна кисело и я изхвърли в коша за отпадъци. Вече не беше сигурен кога точно почувства болката в лявата си ръка – дали беше на обяда, когато Адриане дойде и му предаде спешно съобщение, касаещо доставката на новата линия за играчките от дърво, или може би пък бодежът в китката започна някъде следобед, когато почиваше на шезлонга в своя кабинет у дома? Не можеше да си спомни. Всъщност болката отмина почти веднага и Лари моментално я забрави. Но когато на следващия ден точно пред сивия екран на компютъра отново съзря пластмасовата ръка на куклата, споменът за болката го засипа, а заедно със спомена веднага се появи и дразнещият спазъм в китката. За около минута лявата ръка на Лари се вцепени и отказа да му служи. Но не това беше най-неприятното. Болката в китката преля като огромна вълна и го направи изцяло неподвижен, скован труп. Изведнъж обаче вцепенението изчезна, просто се загуби, като че никога не е било, остана само пластмасовата ръка на куклата Барби, протегнала симпатичните си розови пръстчета към главния директор. „За Бога, какво беше това?“ – изстена Лари в недоумение, хващайки хладното парче пластмаса. Очите му внимателно проследиха детайла от играчката – нищо особено, – на пръв поглед всичко се оказваше съвсем като при милионите подобни детайли, които заводите „Хофбург“ бълваха всеки божи ден. Лари обаче никога не се бе доверявал на първия поглед.

Никога не се бе отнасял сериозно и към любовта от пръв поглед. Дори и към своята връзка с Адриане, която според легендите възникнала „от пръв поглед“, Лари се отнасяше скептично. Преди да покани Адриане в спалнята си, цяло детективско бюро работници бяха провели половингодишни проучвания за това що за птица е тази красива блондинка Адриане Тот. За нея знаеше не само имената на хората, които я бяха осиновили, имената на техните деди и бащи, бе прелитал стотици пъти над мъничкото имение край Рейн, където все още живееше осиновителката ѝ, но разполагаше с пълни изследвания на кръвта, психическото състояние, моторната активност на госпожица Адриане Тот, както и сведения за здравословните параметри на всеки орган от тялото ѝ, включително и цените, които в миналото тази привлекателна фея бе плащала за различни видове лечение и здравни застраховки. Не липсваха и подробни сведения за връзките ѝ с други мъже, предшествениците на Лари. Разбира се, Адриане се радваше на голямо внимание от страна на силния пол – това бе лесно обяснимо – достатъчно беше да се погледне само веднъж снимката ѝ. Все пак хората, занимавали се с биографията на госпожицата, не бяха открили по-продължителна от година връзка, най-чести бяха три-четиримесечните влюбвания. И то не мъжете изоставяха Адриане, а тя ги напускаше. Ето че с Лари Хофбург бе останала осем години.

Неслучайно Лари, държейки розовата пластмасова ръка на кукличката, си позволи да отдели няколко минути за разсъждения относно своята привлекателна секретарка. Защото единствено Адриане Тот имаше достъп до този кабинет със сивите кресла, компютъра и двата бодливи кактуса – единствените неща от живата природа, които Лари бе допуснал до себе си. Не понасяше животни и растения, в тях винаги можеше да се появи някой микроб, но кактусите... Те бяха негови любимци, в живота му настъпваше празник, когато по гърбавините им избиваха мъничките розово-виолетови цветчета. Тогава настроението му винаги беше превъзходно. Ето – сега кактусите му отново се бяха подготвили за своята розова фиеста, но само на около половин метър от тях за трети пореден път лежеше пластмасовата ръка на куклата Барби.

Ръката от кукличката, която бе намерил за втори път върху бюрото, беше подложена на най-прецизни изследвания в лабораториите на заводите „Тойс“. Самият Лари бе наблюдавал със собствените си очи всеки отделен процес на анализа и бе проследил внимателно резултатите. Той имаше докторска степен по неорганичен синтез, но предългите формули, които се изписваха върху мониторите след всяка реакция, не събудиха ни най-малкото подозрение. Пластмасовата ръка, която бе намерил в офиса си, не беше нищо повече от пластмасова ръка – детайл от куклите Барби със смешни, опулени очи, глупави лица, за които малките момиченца ронеха сълзи и майките, кога с мърморене, кога с усмивка, тъй често купуваха от щандовете на универсалните магазини. Всъщност куклите Барби се оказаха много печеливш артикул на заводите „Тойс“.

Този път болката избухна в китката на Лари Хофбург без предварителния спазъм и беше така влудяваща, че в първия миг той се олюля. Направи опит да върви и за свое учудване успя – раздвижи кръста си, наведе се – наляво, надясно, завъртя глава, задвижи дясната си ръка. Всичко му се подчиняваше. Всичко, с изключение на лявата ръка. Дори лявото рамо се подчини на командите му. Ето – опита се да прегъне ръката в лакътя и отново успя. Болката се беше загнездила в китката, дланта и пръстите – китката, дланта, пръстите! Точно онзи пластмасов детайл, който лежеше на бюрото пред монитора на компютъра. „Не е само глупава шега! – тихо каза Лари. – Може би Адриане трябва наистина да си изпати!“

Сигурен беше, съвсем сигурен. Вратата на офиса му пропускаше само двама души – Лари Хофбург и Адриане Toт. Само те двамата притежаваха смарт карта, с която се отключваха петте поредни врати. Всъщност Лари винаги бе споделял становището, че такава недостъпност на работното му място не е необходима – фабриките му произвеждаха само играчки, а не ядрени оръжия, за Бога! Но малката Адриане беше казала: „Офисът на шефа е въпрос на престиж... колкото по-недосегаем е генералният директор, толкова е по-голяма вероятността тълпата да го обяви за бог. А ти си бог, скъпи, нима не го знаеше досега?“. Може би наистина подчинените му и почти всички десетки хиляди хора, които изкарваха хляба си в заводите му, смятаха Лари за бог. Беше се издигнал от нищото – някакъв си мизерен дребен техник на повредени електроуреди. Преди години трябваше да се гърчи от срам, когато отговаряше на въпроса колко припечелва годишно. Винаги бе мечтал за много пари. Толкова много, че дори фабриките за играчки и милионите, които правеше с тях сега, му изглеждаха смешна детинска игра. Беше сигурен, че може да спечели още много, много повече. Човекът с много пари трябваше да притежава луксозен личен офис. Помещение, в което се допускаше присъствието на двата кактуса и от време на време на русата, приказна фея Адриане. Адриане – която бе внесла пластмасовата ръка на куклата Барби в кабинета. Защото самият Лари никога не бе донасял подобно парче пластмаса в офиса си. Нима е възможно? Адриане... Мисълта беше твърде неприятна, затова той се помъчи да я възпре. Ако трябваше да бъде съвсем точен, пленителната русокоса вълшебница не се казваше Адриане. Той бе измислил това име за нея, като я убеди да го приеме. Лари не можеше да понася истинското ѝ име Розита. Грубите, стържещи звуци на Розита никак не отиваха на изящното, светлокосо момиче. Като чуеше „Розита“, Лари Хофбург винаги си представяше някоя дебелана, постоянно настроена за шумни скандали. Адриане звучеше нежно, примамливо, като шепот на влюбени в края на лятото, пък и притежаваше императорски ореол... Болката в ръката поутихна. И все пак точно русокосата вълшебница, на която Хофбург създаде бъдеще и достойно положение, бе внесла в офиса му ръката на куклата Барби, която превръщаше китката на лявата му ръка в огромен айсберг от студена болка. Адриане... но защо го беше направила? И как, Боже мой, присъствието на парчето пластмаса успяваше да влияе върху човека? Що за нелепица наистина...

Името на Лари Хофбург наистина бе станало мит, и то не само за хората, на които осигуряваше работа. Споменаваха го малки и големи във всички градове на Европа, където „Тойс Интернешънъл“ имаше заводи за играчки. В широко разпространеното сказание за Лари се говореше, че скромният техник на домакински уреди грабнал чрез своя чар сърцето на Дженифър – наследничка на древен, но западащ финансов род. Лари наистина нямал никаква изгода да се ожени за обеднялата аристократка, но го направил, защото бил благороден младеж. Сказанието винаги подчертаваше прекрасното сърце на Лари и нищо не споменаваше, че въпросната Дженифър представлява разплута маса лой, толкова обемиста, че дори сините, склонни към чести сълзи очи трудно се забелязвали върху масивното, разлято като желиран кейк лице. В приказката се посочваха и подробности как Лари на втората сутрин от брачния си живот запретнал ръкави и от стария, дискретно лъхащ на мухъл замък бе създал туристическа атракция – в задрямалите, отдавна необитаеми стаи бе вкарал два-три механични вампира, електронни влечуги и страхотни красавици с пищни бюстове, които на всеки кръгъл час бяха спасявани от бляскави рицари, стига туристът да пусне десет долара. Адриане... Адриане – жената, която бе допуснал в офиса и в леглото си и която наистина имаше прилично работещ мозък. От самото начало ѝ бе изяснил – не съществува никаква надежда някогашната машинописка Розита да стане госпожа Хофбург. Лари не би се съгласил на развод. Просто ѝ беше дал достатъчно облаги, разполагаше с неограничени средства, хората трепереха от крехката ѝ сянка. Беше красива. На по-късен етап би могла да оплете в мрежите си някоя риба от ранга на производителя на детски играчки Лари Хофбург. Засега желаеше да я запази само за себе си и я изолираше от контакти със своите приятели, до един уважавани джентълмени с достойни финансови възможности. Нима това я бе раздразнило? Затова ли хубавицата Адриане вече трети пореден път слага тази пластмасова ръка?

За миг Лари Хофбург остана като вцепенен. Пръстите на лявата му ръка се бяха спуснали случайно към джоба на сакото. Там обикновено държеше носната си кърпа. Точно в този момент имаше нужда от нея, мисълта за Адриане навяваше неприятни асоциации и челото на Лари бе блеснало в ситни капчици пот. В тях като сива, упорита щипка на рак блещукаше изящно краче oт куклата Барби. Краче, обуто в сиво ботушче. Лари Хофбург подсъзнателно знаеше какво ще последва. Към гърлото му се покатери неопределен страх, който лавинообразно набъбна и се превърна в паника. Глезенът на десния му крак се сви в познатия спазъм. Миг след това болката го захапа. Болка грапава, неутолима като айсберг. Някой бе сложил в джоба на сакото това обуто в ботуш краче от куклата Барби. Трябваше на всяка цена да си спомни кого беше срещал от сутринта. Кого? Умът му заработи бързо: беше сряда, единственият ден, когато се виждаше на закуска със съпругата си Дженифър. Но днес не бе ходил при Дженифър – напоследък огромното ѝ, тлъсто лице го правеше раздразнителен. Представяше си как жена му ще разпространи вестта, че я пренебрегнал в единствения ден, в който се бе съгласил да ѝ отдели час от времето си. Но киселите гримаси на роднините все пак бяха за предпочитане пред огромните, прилични на бифтек бузи на Дженифър. Тъй че никой не го беше срещал. Никой не го бе доближавал, защото тази сутрин Лари не пожела да закуси. Какво се оказваше в края на краищата? Беше спрял за миг само да целуне Адриане. Адриане... Отново тя. Само тя би могла да постави крачето с ботушче в джоба на сакото му. Трябваше веднага да я повика. Никога не беше успявал да си отговори какво толкова го бе привлякло у Адриане.

Отново го стресна бързината, с която младата жена се появи в обсега на зрението му. Беше си забранявал многократно да плъзва поглед, пълен с възхита, към стройното ѝ тяло. Беше си заповядвал да избягва поне в първата минута от срещите им особените ѝ очи – зеленикавосини на цвят, с измамни златисти точици, които всеки път се запалваха, когато на Адриане ѝ станеше приятно от нещо. Никога не бе успявал докрай да я изпълни с възторг. Единственият човек, комуто Лари се доверяваше – старият иконом Тиъдър, не беше харесал русата фея. „Кучка“ – беше краткият коментар, който ѝ посвети той. Тиъдър вече караше 75-ата си година. В миналото бил пазач на паркинг и приказвал така възхитено за колите на Лари, че генералният директор на „Тойс“ го бе приел на служба в своя огромен дом. Тиъдър поддържаше дружбата си с шефа вече цяло десетилетие и отговаряше за чистотата на стаите, в които Адриане желаеше да остави багажа си. „Тази наистина ти е взела ума – с пъшкане бе изразил недоволството си старият Тиъдър. – Внимавай!“ Тиъдър се учудваше с какво именно Адриане бе успяла да плени този твърдоглав бизнесмен. Другите жени, по които Лари бе пламвал във временни увлечения, не бяха нито по-грозни, нито по-тъпи от Адриане. Когато Тиъдър за пръв път забеляза стройната блондинка на един прием у Лари, мислено ѝ отреди месец и половина в леглото на шефа си. Още повече Адриане Тот още в самото начало доведе до бяс тлъстата Дженифър, задавайки ѝ въпроса дали не е майка на уважаемия господин Хофбург. Тиъдър не одобри острите проблясвания в сините очи, с които русокосата фея довеждаше работодателя му до екстаз. Дженифър даде петдесетдоларова банкнота на стария иконом, за да изхвърли дръзката натрапница. Адриане му даде сто долара, затова Тиъдър точно в полунощ преди края на партито заведе гостенката в спалнята на г-н Хофбург. Само след десет дни тлъстата Дженифър бе получила от машинописката кратко писмо. Тиъдър помнеше всяка дума, мястото на всяка запетая в писмото. „Скъпа Дженифър, иска ми се да ти кажа, че никак не съжалявам, задето отнех твоя съпруг. Той е толкова сладък! Предлагам ти да приемеш положението без скандали, в замяна на което аз ще го пускам при тебе всяка сряда на закуска. Използвай както искаш времето си с Лари. Съветвам те да му казваш, колко много го обичаш. Твоя Розита.“

Старият Тиъдър все още пазеше това писмо. Веднага след като го бе прочел, той изрази мнението, че машинописката Розита ще посети местния полицейски участък за хулиганско поведение. Беше си представил как Лари още на следващия ден щеше да се разпореди нахалната натрапница да бъде уволнена и да си замине с максимално злепоставящи препоръки от „Тойс“. Получи се нещо неочаквано – натрапницата просто престана да се нарича Розита, а получи императорското име Адриане. По-нататък клюките успешно разказваха всички по-важни моменти от стремителния ѝ възход нагоре, но Тиъдър така и не можа да повярва на „онази кучка“, както обикновено я наричаше, присвивайки недоверчиво безцветните си клепачи. Беше получавал многократно подаръци от нея, но съмненията му не угаснаха, появата на Адриане в иначе пустия дом на Лари винаги довеждаше до нови избухвания на необяснимо недружелюбие, подозренията към Адриане никога не секнаха. „Взела ти е ума! – казваше Тиъдър навъсено. – Някой ден малката кучка ще ти докара големи неприятности!“

Ето че беше дошъл моментът, когато мрачната прогноза на Тиъдър се сбъдваше. Лари Хофбург въпреки волята си потръпна от възхита, когато неуловимите стъпки на Адриане прошумоляха край бюрото му. В паметта му се промъкна споменът за мрачните вежди на Тиъдър, вдървената от неприязън фигура, всеки път когато Адриане с изящен жест подаваше на иконома своята наметка. Въпреки всичко Лари все още не можеше да се отърси от желанието, което за миг припламна у него при шума на тези тихи, галещи стъпки. Представи си обувките на жената, краката в тях, гърдите, които някакъв поет бе сравнил с преспи бял сняг в началото на зимата. Лари бе заплатил солидна сума на поета, който трябваше да съчини поема за Адриане. Но поемата си струваше – в строфите ѝ наистина се оглеждаше Адриане – нежна, изкусителна, неразгадаема. Стига! Този път нямаше да позволи чарът на тази млада жена да го отвлече настрани от целта.

Адриане Тот. Личността, която с почти стопроцентова вероятност бе поставила пластмасовата ръка на куклата Барби в офиса на главния директор на „Тойс Интернешънъл“. Адриане Тот – единственият човек, когото Лари бе срещнал тази сутрин в сряда, единственият, който бе имал възможност да пусне крачето на Барби, обуто в сиво ботушче. Болката, която смразяваше съответната част от човешкото тяло. Лари Хофбург не си бе задавал въпроса как да започне разговора. Ако се позамисли човек, никога не му се беше налагало да започва с нея разговора пръв. Тя винаги намираше как да го поведе. Действаше като балсам на уморените му сетива, сгряваше го с ласките си. Беше умела и тактична. Но този път...