НУРИДИН

Пристигнах с експреса Виена—Истанбул на тара Сиркеджи.

—        Мосю, такси! — чух зад себе си и преди да видя лицето на човека, куфарите ми лежаха в багажника на стар „Додж“.

—        Накъде, мосю?

—        Хотел Пера палас.

—        Ясно — кимна с разбиране шофьорът. Огледах го с скрито любопитство. Млад, кръголик едряк, със зеленикави очи и голяма бенка на лявата ноздра.

—        На служба ли, мосю? — запита, след като потеглихме.

—        На гости…

—        От България, така ли, мосю? Комшия…

—        Оттам…

—        Има ли сега у вас руска войска?

—        Американска има — рекох, без да го поглеждам. Той прихна да се смее.

—        Лъжеш, мосю, американците са у нас. Баш тук в Истанбул ги няма вече, студентите им палят опашките, ама на­вътре…

Няколко минути пътувахме мълчаливо. Потокът от коли и пешеходци около нас беше невероятно динамичен.

—        Имате ли ракети, мосю?

—        Имаме, зер…

—        Колко?

—        Към осем милиона и нещо, можеш ли ги преброи…

—        Ама ти си зевзек, мосю. Как те казват?

—        Петър. А тебе?

—        Аз съм Нуридин, от Балъкесир.

В този момент колата излезе на широк булевард. Нуридин запали цигара и посочи с глава напред.

—        Истиклял. Онова жълто здание е френското училище. Зад него е българското. Ама за вашите ракети ме излъга, мосю. Кажи колко са?

—        Тъй не се пита бе, Нуридин, аз съм чужденец! — реших да сложа край на неловкия разговор.

—        Де, де! — ококори очи Нуридин. — Че защо да не питам! У нас те стърчат край пътищата и гълтат милиони.

Махнах отегчено ръка.

Нуридин кимна е разбиране и пак:

—        Кажи, мосю, искате ли от нас земя и други работи?

—        Ти как мислиш?

—        А бе знам, че едно време нашият султан ви дал няколко вилаета земя да строите на нея комунизма си, защото бъл­гарите сте буен и серт народ. Вашите ракети бият ли до Истанбул?

—        Е, ама ти пак!

—        Няма вече. Кажи ми само това и — край.

—        Бият! — рекох. — Чак до Балъкесир.

Отново влизаме в тесен сокак, после край някакво пазари­ще, застлано с едър калдъръм. Оттук колата се провира, имен­но провира, през сокак, затиснат от ниски къщурки, свива рязко в стръмен завой и изведнъж пред нас се открива пак Босфора с нещо познато. Кабаташ!? Та ние минахме вече по босфорския булевард, край пристана Кабаташ и Топхането — някогашната султанска оръжейна работилница. Разбрах: Ну- ридин въртеше километри. Погледнах го с недоумение. Той разбра и поде:

—        Подминаваме Кабаташ, мосю. А това насреща е Долма бахче сарай. Вляво от нас — стадионът Мидхат паша.

Само за миг избягваме опасна среща с неочаквано връх­летял огромен камион. Впрочем Нуридин вече неведнъж продемонстрира виртуозно кормуване в сложния истанбулски трафик, в който, както по-късно разбрах, катастрофите са рядко явление.

„Доджът“ с рев поема по нанагорнпще, дръзко пресича ули­цата надясно и се заковава на място.

—        Пера палас! — обявява Нуридин — и отново, докато сля­за и се огледам, куфарите ми се озоваха подредени на трото­ара, а Нуридин стои зад тях сконфузено.

—        Ти комунист ли си, мосю? — запита някак боязливо, по­емайки таксата.

—        Защо?

Нуридин ме погледна някак изпитателно.

—        Ей тъй, питам… Нейсе[1], бъди жив и здрав.

Не дочака отговора ми. Тръшна вратата на стария „Дожд“ и даде газ.

Много още нуридиновци подхранваха недоумението ми с тяхната трогателна наивност и простодушие. Те сякаш живее­ха зад китайска стена. Но работата се оказа друга. Турците са любопитни и недоверчиви към чужденците, умело залагат първа карта на лъжливото впечатление за наивност и просто­душие, докато се доберат до търсената истина. Установят ли, че си безкористен и уважаваш човешкото им и национално достойнство, имаш зелена улица към сърцето им. Не мимо­летно, а трайно.