Двама от мъжете тръгнаха на секундата.

• Хайде, Георги, да тръгваме, че път ни чака – каза Димитър и махна с ръка, отправяйки се към портата. Двамата излязоха от нея и тръгнаха обратно по същия път, откъдето бяха дошли. Димитър се спря до портата на една от къщите и се провикна:
• Бай Нешооо, аз съм – Димитър, да взема дървата ида – подвикна и се обърна към Георги: – Предпазливи трябва да сме, туй българско село е, ма знаеш ли кой какъв е. – Вратата хлопна, излезе един белокос съсухрен старец и троснато каза:
• Стига си викал бе, ахмак, и поганските кучета ще разлаеш чак, нали момчето ти ми заръча преди малко, що си се размучал такъв.

Димитър и Георги се спогледаха и в един глас прихнаха да се смеят. Достолепният старик, видимо раздразнен, махна с ръка и каза:

• Ай улазаи да го зимаш и час по-скоро да ми докараш болния, приготвил съм всичко, що требе.

Тримата влязоха през портата и последваха стопанина, който ги заведе право в дама при животните. На един от дуварите беше облегнато странно приспособление, нещо като широка дъска, от едната ѝ страна с напречна летва се държаха две добре оформени, доста широки, но къси, ски, а от другата – две масивни летви продължаваха с железни куки на краищата им. За миг Георги се позачуди какво може да е това, но след като старецът доведе коня и го завърза за него, нещата вече си дойдоха на мястото. Той поведе добичето към портата и като подаде поводите на Димитър, каза:

• Гледайте до залез да се върнете, че по тъмно край селото се въртят вълци. Надушат ли ви, само сачмата ще ги спре да не ви оглозгат, имай го това наум.

Димитър кимна и поведе коня напред, Георги изостана малко, за да разгледа чудатото приспособление. Не бе виждал досега такова нещо. Избърза и закрачи редом с Димитър, който гледаше в далечината към мястото, където очакваше мъжете вече да са там. И не се излъга – сговорната дружина чакаше нетърпеливо своя водач. Като приближи достатъчно близо, Димитър се провикна:

• Хайде, чета, да тръгваме, да не губим повече време.

Нарамили пушки, препасали по пищов и нож в силясите, другите го последваха обратно по оставените малки стъпки на момчето.

• Двама тръгнаха напред, както заръча, войводо, готови сме за бой, ако трябва – каза един от мъжете.
• Без приказки и размотаване, да не се стреля без нужда, потерята може да е тук на около, така че отваряйте си очите – отвърна с твърд глас той. Другите не казаха нищо, но и без да се каже, стискаха каишите на пушките. Крачката спореше и след около час, час и нещо бяха на мястото, където турската войска се бе върнала обратно, оставяйки следи в снега. Димитър махна с ръка и като един всички свалиха пушките си и леко приклекнали взеха отбранителна позиция, като се разпръснаха наоколо да не стават лесна мяра. Георги се приближи до Димитър и каза:
• Не са пресни следите, от снощи са, като идвах, бяха тук.
• Виждам че не са пресни, но трябва да сме внимателни, може да са лагерували наблизо и сега да обикалят отново – отвърна Димитър, като оглеждаше наоколо с орловия си поглед.

Групата бавно продължи и по икиндия вече стигнаха мястото, където момчето бе оставило Левски да лежи. Тръгнали по-напред, двамата съгледвачи се мъчеха да отгатнат мястото, но без успех. Момчето го бе скрило добре. С лека усмивка Георги се приближи до мястото, разрови снега и махна клоните, с които бе замаскирало дупката, като ги хвърли настрани.

• Добра маскировка, Георги, браво! Добър хайдутин ще стане от тебе, така да знаеш – похвали го Димитър, като гледаше как двама от мъжете влизаха през маскираната дупка. След няколко секунди единият се показа и махна с ръка на другите да идват. Дружината се скупчи на отвора, където внимателно придържана се показа главата на Левски, който все така безмълвно се полюшкваше в ръцете им. Изкараха го и го сложиха на носилката. Притегнаха тялото му за нея с няколко каиша да не падне. Димитър се огледа за последно, да се увери, че всичко е наред, махна с ръка и групата потегли обратно към селото. Слънцето вече бе ниско долу в залеза си, а те тепърва имаха да ходят доста, така че без много приказки крачеха бързо във вече отъпкания от тях сняг. Щом и последният лъч на слънцето се скри, без да чака, севернякът ги подхвана от раз. Един след друг вдигнаха яките на палтата си и се свиха надолу. Преполовиха почти пътя, а температурата вън беше непоносима, сух студ захвана, нарамили пушките, мъжете вървяха по двойки. Крачеха бавно, дишаха тежко, а от устата им излизаше пара, която полепваше по шаячната яка на палтата и почти мигновено замръзваше. Навели поглед надолу в миг групата замръзна на място и почти като един свалиха пушките от гърбовете си. Някъде в далечината, но не чак толкова далече, се чу вой, последва го друг и трети, мъжете се спогледаха, а Димитър извика:
• Двама да хванат Дякона през рамо и да го носят, да дойдат в средата с момчето, та да ги пазим. Разпрегнете коня, ако се подплаши, да не направи беля с носилката. Пушки през рамо, вържете камите си за ръката, ако ви съборят да не го изтървете. В другата револверите и стреляйте, ако има нужда само. Не знаем потерята къде е и дали ще ни чуе, ако стреляме – каза всичко това на един дъх и сам почна да се приготвя за отбрана. За минута-две мъжете бяха готови със заръчаното, скриха Левски между тях, освободиха коня и тръгнаха отново. Мрак обхвана земята, бе от онези непрогледни нощи, в които и носа си не можеше да видиш, камо ли в далечината отпред. Но това мъжете не ги притесняваше, знаеха къде са и къде отиват, но не знаеха кой или какво се бе сгушило в тъмнината някъде около тях и ги наблюдава с кръвожадните си очи в търпеливо очакване на атаката. Чу се още няколко пъти вой, който обаче бе близко. Конят стана неспокоен, като на често пръхтеше и леко се вдигаше на задните си крака, сякаш подплашен от нещо. Димитър се извърна и рече на дружината:
• Юнаци, види се, ще мерим сили с вълците, ако ни нападнат, стреляйте на месо, не ги жалете. Не знаем колко са и колко са гладни, на всяка цена трябва да опазим Дякона жив.

Групата тръгна отново, мъжете крачиха бавно, двама вървяха назад, пазейки така тила на другарите си. Приближиха малка, но гъста кория, която се стори на опитния войвода доста добър терен за засада. Вървейки, без да се обръща, Димитър извика:

• Ще заобиколим оная гора, ония пущини сигурно са там и ни чакат, ма ша почакат малко, те шейтани, ма и аз шейтан, така лесно няма да се дадем.

Дружината продължи напред, като заобиколи гъстата кория по периферията ѝ, а веднага след нея се ширеше тъжно и самотно полето, побеляло от тежкия юрган на зимата. Бяха вече преполовили пътя, заобикаляйки я, когато зад тях се чу силен хъркащ звук. Конят панически зацвили, замята нервно главата си настрани и се вдигна на задните си крака, мъчейки да се освободи от мъжа, който го държеше. Бе прекалено силен за него и той просто пусна поводите му, конят хвърли два бързи къча назад, вдигна се отново на задните си крака и побягна в незнайна посока, като бързо се изгуби в тъмнината. Групата се надяваше вълците да тръгнат след коня, но уви, нямаха този късмет. Проклетиите ги бяха заплюли за вечеря и нямаше да се откажат, докато не се нахранят обилно. Ръмженето отново започна този път бе толкова близко, че тръпки ги побиха. Бяха там, някъде около тях, но бяха скрити за очите им. Криеха се в нощта, която бе приготвила за тях поредното пиршество. Мъжете се събраха в тесен кръг, пазейки Левски, и започнаха в един глас да викат и да удрят с острието на ножовете си по прикладите на пушките, за да дезориентират и попречат на нападателите си да ги атакуват. Георги свали раницата от гърба си, бръкна в нея и извади мобилния си телефон. Натисна копчето за включване, телефонът светна и започна да зарежда операционната система. За кратко вече бе готов за употреба. С едно натискане пусна фенерчето. Телефонът светна и лед светлината озари обстановката измежду скупчените един до друг мъже. Георги протегна ръката си между тях, насочи го напред така, че светлината да озари по-напред и в този момент всички видяха как в тъмното десетки очи светеха, отразявайки светлината. Глутница от двадесет вълка вече втора зима тероризираше селата в околията, като дръзваха дори да нападат и хора по сред бял ден.

• Пушкайте на месо, юнаци, не ги жалете. Тия гадове на вечеря са излезли и няма да отстъпят пред нищо. По-добре поганците да ни гонят опашките, отколкото тия зверове да ни ядат кокалите тука – още не изрекъл това и атаката на глутницата започна.

Вълците нападаха по двойки, докато единият хапеше жертвата, целта на другия бе с един скок да захапе врата ѝ, така че да прекъсне важни артерии. Тук обаче изгладнелите кучета срещнаха сериозната съпротива на няколко димящи дула. От раз четири вълка паднаха мъртви, а топлата кръв от безжизнените им тела се просмука в снежнобелия сняг. От страната, от която светеше светлината, вълците се отдръпнаха, но втора вълна освирепели от глад хищници ги нападна. Георги завъртя телефона си и освети атаката. Бяха огромни и страшни, но също така и много красиви. Очите им демонично светеха под светлината на фенера, зъбите бяха злокобно оголени, готови да разкъсат жертвата си. Сивкавата им козина перфектно се сливаше с тъмнината и им даваше прикритието, което им бе необходимо за атаката. След още един залп на огнените гърла, още четири вълка паднаха мигновено мъртви. Мъжете енергично започнаха да пълнят револверите си с патрони, докато Георги въртеше фенера във всички посоки. Някъде до момчето единият от мъжете изохка, усещайки остра пронизваща болка в крака си. Георги завъртя фенера и го освети, виждайки как втори вълк лети с оголени зъби към лицето на стенещата жертва. Силен шум гръмна до ухото му и той се извъртя, за да се предпази. Погледна и видя все още пушещото дуло на револвера на Димитър. Извърна глава и видя как безжизненото тяло на звяра се удари в тялото на мъжа, който го изблъска с ръце, за да се предпази, после замахна с ръката, която държеше камата, и я заби в шията на вълка, който бе захапал крака му. Животното изхърка тежко, мускулите на цялото му тяло се стегнаха, пое си за последно въздух и се строполи безжизнено на земята.

• Отдясно, момчета – извика единият от мъжете и всички като по команда извърнаха ръцете в посоката, която бе извикал другарят им.

Георги освети с фенера и видя, че този път животните бяха много. Сменили тактиката, вълците нападнаха с цялата си численост тихо и безшумно. Адските дула на вече заредените револвери забълваха огнени куршуми, сеещи смърт навсякъде, където удряха. Телата на животните просто падаха безжизнени едно след друго, но с числеността си успяха да преминат през адския огън и скоро два вълка се хвърлиха върху единия от мъжете. Той някак успя да избегне атаката на втория вълк, които обаче докопа ръката му. Вълкът захапа и разтресе мощно глава. Втори мъж до него също извика. Георги гледаше слисан и като че тялото му бе замръзнало. Всичкото това му се струваше някак сюрреалистично, някак невъзможно, като на кино. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше време да реагира. Окопитили се от първоначалната атака, с изпразнени револвери, мъжете се хвърлиха с викове срещу вълците. Примесени с предсмъртни стенания камите светеха с металния си отблясък, окъпани в кръв. Останали няколко, вълците побягнаха обратно в гората и се скриха в мрака на нощта. Озверели, мъжете забиваха в телата на нападателите си камите, сякаш да покажат, че те са господарите на гората. Да се уверят, че няма да станат повече, та да се защитават. Изправени и запъхтени, яростно се въртяха и оглеждаха за поредната атака, но глутницата или колкото бе останала от нея, беше вече далеч. Адреналинът започна да спада и много от спътниците на Димитър започнаха да чувстват раните по телата си, оставени в схватката.

• Добре ли сте, момчета? Има ли сериозно ранени – викаше Димитър, като ходеше измежду им да ги провери.

Двама от мъжете бяха седнали на земята, единият се държеше за крака, а другият за ръката. Той отиде до тях, викна на Георги да ги освети и започна да оглежда раните им.

• Не са страшни, ще се оправите – каза весело той, потупвайки ги по рамото едновременно. – Браво на вас, юнаци, хайде да тръгваме, че току-виж размислили и се върнали, не сме далече от селото. Оцапани в кръв с нахапани тела мъжете продължиха пътя си към селото. Георги загаси фенера, изключи отново телефона и с треперещи ръце го мушна в раницата си. Адреналинът в тялото му все още бе висок и цялото му внимание бе изострено до краен предел. Погледна към мъжете, които носеха Левски, за да се увери, че всичко е наред, и продължи напред с групата. Сега пътят му се струваше доста по-лек, мъжете, като че не ходеха в дълбокия сняг, а стъпваха върху му. Скоро пред тях се появиха светлини, множество малки светлини, които игриво блещукаха в далечината. Малки светулки танцуваха там, някъде отпред, което се стори на Георги като спасение, но не така мислеха останалите. Точно бяха задминали гората, когато Димитър извика и всички тръгнаха обратно към нея. С недоумение Георги гледаше как бързо мъжете се връщат обратно, и попита:
• Какво става, защо се връщаме, селото е натам? – с безпокойство се обърна към Димитър.
• Това са светлини от факли, чули са гърмежите ни и идват насам, не съм сигурен дали не са турци, затова трябва да ги излъжем. Следвай ни, без да говориш, и изпълнявай каквото ти се каже – вървейки, отвърна Димитър, без да го поглежда. Групата се върна обратно по следите си до мястото, където бе атаката на вълците, и по техните следи се отправи към гората. Без да губят много време, влязоха в непрогледната кория, заеха позиции, укривайки се зад дърветата, и зачакаха светлините да ги последват. И те не закъсняха. След около двадесетина минути група хора приближиха мястото на схватката и започнаха да се оглеждат. Говореха на глас, но бях прекалено далеч за да се разбере нещо. А и бяха на разстояние от тях, за да ги познаят. Под прикритието на нощта, заели позиции с вече напълнени револвери и заредени пушки, прицелени в тях, групата бе залегнала в една падина. Беше невъзможно да се види с просто око, а от своя страна те чудесно можеха да виждат какво става напред. Двама от мъжете с факли тръгнаха бавно по следите, които ги водеха към гората. Димитър и останалите стиснаха оръжията си здраво и се прицелиха в идващите им насреща мишени. Един миг ги делеше от дърпането на спусъка. Не чакаха команда, защото знаеха, че дойдат ли твърде близо, ще ги видят. Просто чакаха да влезнат в обхвата на огнестрелните им оръжия, така че да не пропуснат, и тогава чуха глас, който се провикна:
• Войводоооо, къде си, войводоооо? – викаше някой.

Залегнали в укритието си, мъжете повдигнаха учудено главите си и снеха оръжието към земята. Без да каже нищо, Димитър скочи на крака, прибяга до едно от дърветата и се прикри. Мъжете бавно приближаваха към гората и оглеждайки се, единият отново се провикна. Вече по-близо до него под светлината на факлата Димитър позна един от младежите на селото, изправи се и се провикна.

• Тука сме, в гората, елате да помогнете, момчета – и с бърза стъпка закрачи към тях, размахвайки пушката с едната си ръка.

Единият от младежите изсвири силно с уста и махна с ръка към останалите от групата, които още разглеждаха следите, оставени от схватката с вълците, и се забързаха към него.

• Чухме стрелба от селото и видяхме коня на Нешо да препуска по улиците, и дойдохме да видим какво става – каза единият от младежите.
• Тия пусти вълци, дето вече две зими ва тормозят, е няма да ва тормозят вече. Опаткахме ги повечето, скоро няма да се върнат в околията, от мен да го помниш, курбан от нас искаха да правят, ма на курбан станаха пущините – засмяно отвърна Димитър и добави: – По една глава да закачите на кол да плашите жените тая вечер.
• За главите не знам, войводо, ма бая кожуси ще излязат от тия вълци там долу – също толкова засмян отвърна другият младеж.
• Хайде, момчета, помагайте! Дякона от вчера е в несвяст и трябва бързо да го закараме при бай Нешо – обърна темата Димитър, докато през това време и останалите от групата дойдоха. Димитър махна с ръка към гората и мъжете излязоха от нея. Двама от новодошлите поеха Левски и групата забърза към селото. Георги вървеше редом с тях безмълвно и гледаше как краката на отпуснатото тяло на приятеля му се влачат в снега. Под меката светлина на факлите виждаше главата му, безпомощно клюмнала надолу, но лицето му все така сурово и строго, нацупено, като ще кажеш все едно се сърдеше за нещо. Дали усещаше нещо сега, дали чувстваше нещо, болка, тъга, дали чувстваше безсилието, в което бе изпаднал, мислеше си Георги. Дали въобще можеше да мисли, чувства или съзнанието му вече бе там горе, а душата заключена между двата свята? Погледна го за още един миг, обърна се и продължи. А Левски в безпомощното си състояние бе потънал в един друг свят, свят на мълчание, на болка и страдание. Съзнанието му блуждаеше неуморно някъде в неговия живот, хаотичен и разбъркан, преминаваше през него и изчезваше в тъмнината. Имаше чувство, че бяга, неуморно и неспирно, но от кого или какво, не знаеше. Спря се и се обърна, погледна назад, но не видя нищо. Обърна се надясно, наляво, не можеше да види никого. Чак сега осъзна, че тази тъмнина всъщност бе мъгла. Тънка и плътна обгръщаше всичко около него. Нямаше вятър, не чуваше нищо, бе толкова тихо, че ясно усещаше учестеното си дишане. Ритмично и със силни удари сърцето му тупкаше лудо в гърдите му. Той се поуспокои и отново се огледа в различни посоки, като се чудеше накъде да хване, когато до него прошепна глас. Левски извърна глава и видя на около двадесетина разкрача бе приседнала жена на малко трикрако столче. Беше вдигнала едната си ръка към него и с тих глас говореше:
• Василе, Васко, мама, къде си? – викаше жената, в чийто глас Левски позна майка си. Затича се, приближи се до нея, падна на колене и я прегърна.
• Мале, мила мале, ти ли си? – каза просълзен той.
• Сине, чедо мое, доживя изстрадалата ми душа да те прегърне отново, да помилва отново прекрасното ти лице, да целуне челото ти, да види божествените ти очи. Милото ми дете, къде беше, защо те нямаше досега? – милваше лицето му, галеше косите му със сухите си костеливи ръце, ридаейки в сълзи, майка му.
• Прости ми, мале, прости на своето чедо болката, която ти причини, но не за мен и за мое благо ме няма, за страданието на хората, мале, съм на таз земя. Като скитник, мале, ходя по нея хората да събуждам, да стават, от сън да се пробуждат, че е време настанало да счупим робските окови, да вдигнем и ний глави от пепелта и с гордост българи да се наричаме, свободни – говореше през сълзи Левски навел глава в скута и чак сега погледна майка си в очите. В нейните очи той виждаше спокойствие и сигурност, очи на жена, отдала се изцяло на семейството си. Очи, пролели толкоз много сълзи през годините от радост, мъка, болка и страдание, но въпреки това погледа ѝ го грабваше, обвиваше го с майчината си топлина и нежно го галеше. В прегръдките ѝ се чувстваше добре, сигурен, че тя ще бди над него на каквато и да е цена.
• Васко, сине, ела си, мале, дома. Ела зарадвай старата си майка, сам-самичка кат кукувица съм запряна вкъщи. Ела си, поспри се. Стара съм вече, кокалите не ме държат. Върни се и стопли отново бащината къща, озари я с твоя глас, изпълни я с твоя смях – през сълзи заговори майка му, милвайки го.
• Иска ми се, мале, затъжил съм се. Ще си дойда, обещавам, ще си дойда в свободна България. Като горд българин ще прекрача прага на бащината къща, мале, но за тази свобода трябва да се борим. Със саби и пушки ще се борим за нея, друг начин няма, мале, това е моят път, по който ходя, това е моето дело – почти още не изрекъл думата си, някой го докосна по гърба. Левски се обърна и видя момче, онова същото момче от съня му в бъдещия свят. Светът на Георги, за когото бе копнял да види свободен. Приклекнал, Левски се обърна и взе момчето в обятията си, погледна го и каза:
• Чино си ти, дете, къде е майка ти? – попита го той.

Детето безмълвно се извърна и протегна ръката си назад, посочвайки с малкото си пръстче посоката. Левски вдигна поглед нагоре и видя жена, хубава, стройна, облечена в пъстра носия. Косите ѝ леко се вееха от незнайно откъде идващият вятър, а лицето и сякаш сияеше обляно в красота. Беше като насън. Левски я гледаше захласнато, знаеше я отнякъде, но не можеше да си спомни откъде, когато нежният ѝ глас му подсказа. Момчето се освободи от ръцете му и се затича към майка си, скри се зад нея, хващайки се за единия ѝ крак. Тя го погледна, нежно погали косите му, и извърна поглед отново към него.

• Това е синът ти. Биляна тебе чака, Василе, да си дойдеш, та да ти пристане, толкоз време мина, тя все тебе чака. Жива да е през неделя-две наминава да ме види и само за тебе дума. Как си, има ли вест от тебе, кога ще си дойдеш – продължи с тъжния си глас майка му.
• Да си дойда, мале, да я взема, радостно ще е сърцето ми да е до мен такваз жена прелестна. Да ме обича и почита, но с едно нещо не ще се примиря, мале, душата ми по-скоро ще да се откъсне, отколкото еничарин да гледам в къщата си. Да го чувам, да му се радвам, за да ми го вземат душманите, душманин да го правят. Ръка на брат си да вдига и заповеди да нарежда. Таквоз страдание, мале, аз не мога да допусна. Ако е рекъл Господа, в свободна България заедно ще сме, ако ли не, спомняйте ме с добро.

Левски се обърна отново да погледне жената с детето, но те вече се бяха изгубили в мъглата. Извърна поглед към майка си и видя, че тя също бе далеч, едвам долавяше фигурата ѝ. В мига, в който тя почти се бе загубила, чу отново гласа ѝ:

• Не се предавай, чедо, бори се, върни се при нас – отекваше гласът ѝ някъде в непрогледната тъмнина. Докато силуетът и съвсем не се загуби от погледа му. Затича се, за да я догони, да я спре да не си отиде, да я прегърне, за последно да се сбогува с нея. Тичаше, спираше се, викаше я, опипваше тъмнината с опънатите си напред ръце, но тя бе заминала, бе си отишла. Но гласът ѝ все още ехтеше в съзнанието му, чуваше я ясно как го вика. Окуражаваше го да продължи борбата си, да върви по трънливия път, по който бе поел.
• Бори се, Левски, не се предавай, не си отивай, нужен си ни – чу отново гласа на майка си в далечината и извика:
• Остани при мене, мале, моля те, не си отивай, остани поне за още миг – викаше с пълно гърло той, когато пред него проблесна светлина. С примижен поглед видя спокойните кафяви очи и бялата брада на някого, който се бе навел над него и му говореше.
•  Това ли беше пътят ми, земен Господи – помисли си той. – Толкова ли отреди за мен на таз земя? Исках още много да направя, имаше още много работа за вършене, но рекъл си да съм при тебе. Тук съм, съдбата си назад не мога да върна. Белокосият старец извърна главата си настрани и се провикна: – Събуди се, момци, опасността отмина, прескочи трапа, ще се оправи! – обърна се към него и му каза: – Явно не ти е дошло времето още, Дяконе. Има какво още да дадеш на тая прокълната земя – говореше старикът, докато, изпаднал в недоумение, с все още премрежен поглед, Левски се заоглежда наоколо. След кратко в малката тъмна собичка нахлуха няколко мъже и започнаха радостно да го тупат по тялото. Левски извърна главата си към тях и в целия този хаотичен смях и радостно подскачане около него успя да види Георги. Той стоеше наблизо и радостно го гледаше. Изпълнени с надежда и благодарност очите му бяха влажни, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Изнемощял, Левски едва успя да се усмихне и отново се унесе в странния сън, в който беше попаднал. И като че само след миг някой отново го потупа по рамото, хвана го и леко го разтресе. Левски отвори очите си и видя същия белобрад старец, надвесил се над него.
• Ставай, Дяконе, време е да се поразтъпчеш малко. Минаха два дена, откакто си тук – весело му подвикна той, докато все още сънен Левски въртеше глава, оглеждайки мястото, където се намираше.
• Къде съм, какво стана? – едвам успя да прошепне.
• В Крушуна си, в добри ръце, доведоха те момчетата ти, живи да са – истински българи. Малко да се бяха забавили и щяхме да те изтървем. Ма не бързай толкоз, не ти било писано още, работа имаш тука на таз поробена земя. Тоя народ пробуждане иска, спи дълбоко непробудния си робски сън. На тебе дяконе задачата ти е писана да го събудиш – говореше възторжено старият, докато на Левски му бе все още трудно да осъзнае какво става.
• Хайде, ставай да се поразтъпчеш, Бъдни вечер наближава, празник е голям. Не бива да го проспиваш. Донесъл съм ти нов кат дрехи да се премениш – продължи да говори той, подхванал го през мишницата. Левски се изправи до седнало положение на твърдия дървен креват и изохка силно. Усети, че цялото му тяло го болеше, от силната простуда мускулите му се бяха схванали и всяко негово движение му причиняваше болка. С помощта на домакина се облече, изправи се полека и крачка по крачка двамата излязоха на вън. А там, като че пролетта бе вече разцъфнала, макар и студено, яркото слънце грееше силно, сякаш да стопли премръзналата му душа. С присвити очи Левски погледна нагоре и се остави топлите лъчи да го обгърнат. Нямаше по-хубаво чувство в този момент за него, да се чувства добре, отново жив, отново стъпил здраво на земята. Макар и за минута, почувства как топлите лъчи заредиха тялото му с енергията на живота, наведе глава и се огледа около себе си. Погледна към стареца и попита:
• Как те викат?
• Нешо се казвам, Дяконе – отвърна радостно стареца и си протегна ръката. Левски я хвана, здрависаха се и каза: – Благодаря ти, че ме спаси, Нешо, без твоята помощ сигурно нямаше да успея.
• Няма за какво, Дяконе, всеки, който българин се зове, щеше да го направи за тебе. Постой малко тук, па иди си полегни. Наспи се добре тая вечер, взимай сили, че утре работа те чака, коледар ще си. Момците ще водиш за здраве и берекет. Утре надвечер ще идем у Тошо Петлето, като чу, че си ти, и рече за Бъдни вечер у моята къща да дойде. На драго сърце ще те приеме, търпение няма човекът да идеш, такъв скъп гостенин да посрещне, дори и не си е мечтал. Събирай сили, че не са никак малко къщите тука, а и да не забравиш бъдника като идвате – засмя се старецът и тръгна да излиза през портата на улицата, където двама от мъжете на Димитър ринеха сняг. Приближи се до единия и му каза нещо, двамата видимо се зарадваха от новината. Единият тръгна нанякъде, докато другият влезе в двора на къщата и се отправи към Левски.
• Как си, войводо, добре ли си? – викна превъзбудено той и добави: – Най-сетне на крака отново, браво!

Левски успя само да се усмихна и преди да каже каквото и да било, през вратата нахлуха цялата дружина, барабар с някакво куче, което тичаше след тях и весело джавкаше. Заобградиха го от всички страни, като всеки се стремеше да го потупа по рамото. След като еуфорията поотмина, Левски седна на цепеника, огледа мъжете около него и каза:

• Благодаря ви, момци, че ме спасихте, че рискувахте живота си за мен – почти изрекъл тези думи, чу дружния глас на групата. Всички се надпреварваха да казват, че няма нужда от благодарности, Левски се изправи, огледа се и с престорено весел глас каза: – Имам една задача за всички ви тази вечер, трябва да я свършим, трябва да я свършим тази вечер, и то без право на грешки.

Мъжете се спогледаха един друг в недоумение каква ще да е тази задача, и то навръх светлия християнски празник. Отново впериха погледите си към него, а той това и чакаше, усмихна се широко и каза:

• Бай Нешо ми заръча утре вечер да коледуваме, да сурвакаме наред и силни коледни песни да ехтят из махалите. Викам да не го разочароваме, а?

Някак отдъхнали си, мъжете се усмихнаха и в един глас одобрително поклатиха главите си. Не стоя много с тях, уморен беше, отмалял се чувстваше. Затова се върна в малката соба, мушна се в още топлото легло, затвори очи и отново потъна в сън, докато приготовленията за празника в селото бяха в разгара си. Стори му се, като че за миг затвори очите си и някой отново го сръчка да става. Отвори очите си и видя до него седнал Георги.

• Време е, пратиха ме да те вдигам, че дружината отрано подхвана една домошарка и скоро ще са в тон за пеене – весело каза Георги.
• Ти да не опита и ти от нея, та знаеш какво са захванали? – със същия весел тон отвърна Левски.
• Не ми дадоха, пратиха ме при бай Нешо за мляко – с ироничен глас отвърна Георги.

Левски се засмя само и се изправи полека в седнало положение на кревата. Постоя така малко и понечи да се изправи, този път обаче го направи с лекота, като че вчерашната глътка чист въздух и меката топлина на слънчевите лъчи наистина бяха направили чудо с него. Чувстваше се добре, силите му се бяха възвърнали, душата му се зарадва, устните му се свиха и от устата му прозвуча игрива напевна мелодия. Облече се, наметна ямурлука отгоре си и двамата излязоха навън, където слънцето се отправяше към хоризонта, отстъпвайки път на дългата зимна нощ. Това сякаш въобще не вълнуваше дружината коледари, които бяха преполовили малката дамаджана, неуморно подскачаща в ръцете им. Димитър го видя и извика радостно, а след него и останалите в един глас се провикнаха. Левски се засмя и каза:

• Така, както сте я захванали тая дамаджана, няма да окрякате до полунощ ми се струва.
• А ти не бери грижа за нас... Колко таквиз дамаджани сме пресушили с юнаците, та една ли ще ни се опъва сега – отвърна ухилено Димитър.
• Хайде, момци, да изберем най-хубавия бъдник, че домакинът назе чака – викна Левски и махна с ръка за тръгване. С весела крачка и подсвирквания дружината потегли към близката горичка. Предварително набелязания дъб се раздели с един от по-масивните си клони, който бе старателно изчистен и нарязан от двама мъже. Левски хвана най-дебелото парче, вдигна го нагоре и викна:
• Това е, дружина, този бъдник ще ни грее таз вечер – дружината извика радостно в един глас, един от мъжете взе парчето дърво, нарами го и всички дружно се отправиха към къщата, където бе отредено да отседнат. С шум и весела глъчка влязоха през малката дървена порта в двора на къщата, където очевидно чул ги, че приближават, ги чакаше домакинът Тодор Георгиев по прякор Петлето. Як, набит българин, разперил широко големите си месести ръце. На леко подпийналата дружина им се стори като че мечка стръвница се бе изпречила на пътя им.
• Петленце, како си застанал така, може да се случи да те удриме, во таа темница од каде да знаеме дали е мечка, дали е Тодор? – викна Саше Македонеца весело.
• Добре сте ми дошли, драги гости – избоботи с дълбокия си глас Петлето. – Ма да вида първо какво ми носите, не ми ли хареса, ще ви се иска мечка да е било – със сериозен глас добави той. Мъжът, който носеше бъдника, се приближи към него, Петлето го взе, огледа го и викна: – Добре сте ми дошли, арни гости, заповядайте, софрата отдавна е готова и ви чака. Дружината подвикна радостно и в колона по един се заниза през входната врата, където ги чакаше празнично нагиздената жена на домакина Стойна и двете им деца Димитър и Пенка. Левски, Георги и поп Кръстьо вървяха най-отзад. Тодор препречи пътя с ръка, Левски, който учудено се спря, го погледна. Големите и благи очи някак не отиваха на смръщеното му и грубо лице. В полумрака лесно можеше да си види как горят при срещата с Левски. Приближи се по-близо до него, хвана го за ръката и го прегърна. А това не бе никак добре за Левски, макар и жилав, прегръдката му бе доста болезнено изживяване за него. Едвам успял да се окопити от нея, домакинът хвана ръката му и силно я разтресе, което му донесе още една порция болка.
• Влизай, Дяконе, жив да си! Голяма радост е за мен да посрещна такъв гост, влизайте, влизайте – викаше Тодор, разперил ръката си към входната врата. Левски се засмя, извърна глава към двамата си спътници отзад и четиримата влязоха в къщата. Жената на Тодор ги посрещна и ги настани на отредените им места около масата, която бе претрупана с всевъзможни гозби. Вече настанена, дружината точеше лиги на апетитното ядене, но никой не смееше да барне, докато домакинът не разреши това. Тодор внесе бъдника и го сложи в бумтящата камината, която моментално се разгоря и обхвана дебелия цепеник. Мокрото дърво запуши и започна да пращи, но почти никой не обърна внимание на това явление. Прекалено заети с вдигане на наздравици, шеги и приказки, като че не забелязаха кога и бай Нешо се бе присъединил към тях. Домакинът стана, отиде до иконата, взе закаченото до нея малко кандилце, отиде до камината, бръкна с голи ръце и извади малко парче въглен. Сложи го в кандилцето, върна се до иконата, взе с големите си пръсти от малката купичка до нея малко тамян и посипа тлеещия въглен с него. Изчака го да се разпуши и отиде при другите на масата, които на свои ред млъкнаха и впериха погледите си в него.
• Знам, че аз съм домакинът, но тази вечер честа да каже молитвата и да ни благослови се пада на Нешо – каза Тодор и подаде кандилцето на стареца. Той се изправи, огледа всички около масата, изкашля се леко и започна:
• Небесни Отче, благодаря Ти, че изпрати Своя Син Исус на земята. Тази вечер празнуваме Неговото раждане, животът и страданията му на таз земя, смъртта му, Боже, с която изкупи греховете на чедата ти – рецитирайки, изкусно въртеше кандилото покрай главите на насядалите около масата, докато не обходи всеки един от тях, прекади и масата и продължи: – Отче, благодаря ти, че сплотяваш хората в този студен свят. Животът ни не е лесен, но ние знаем, че Ти си с нас и не ще ни оставиш, нито забравиш. Приближи ни един към друг и ни обичай така, както ние Теб обичаме и смирено почитаме в днешния светъл празник. В името на Исуса, амин! – почти приключил с молитвата, Нешо се прекръсти три пъти, последван от останалите, седна на мястото си и погледна към Тодор. Той стана, взе коледната пита, отчупи парче от нея и го сложи в отделна чиния, взе от всичките ястия на масата по малко и я остави до иконата на света Богородица. Върна се, седна и с бумтящия си глас каза:
• Добър апетит всинца ви! Бъдете живи и здрави и продължавайте все така усърдно да работите за Делото! Дано съм жив да видя най-сетне таз земя свободна. Па, ако сте рекли, утре грабвам пушката и аз фащам балкана с вас, че душа ми се стяга да гледам поганците как... – ръкомахайки ръцете си, пламенно викаше той, но не довършил още изречението си, жена му го сръчка с лакътя в ребрата и продължи да говори вместо него, като подканяше гостите да се хранят: – Яжте, не се притеснявайте. Слагайте си, я вижте каква богата трапеза съм ви спретнала.

И наистина се беше справила перфектно с тази си задача, покрита с червена плетена покривка голямата маса на иначе малкото семейство бе отрупана с всевъзможни постни ястия. Постен боб яхния, постни лозови сърми, варено жито, ошав, тиквеник, плодове и зеленчуци трупаха масата с връх. Стойна взе коледната пита, раздаде на всички по едно парче от нея. Всички трескаво започнаха да ровят в своите, но късметът се усмихна на Георги, който забеляза, че в единия край на неговото парче се подава нещо кафеникаво. Хвана го и го издърпа, погледна го и видя малка паричка в ръката си. Вдигна я нагоре. Дружината се засмя и Георги получи няколко поздравителни потупвания по рамото. Сложи монетата в джоба си и доволно се огледа, докато от тук, от там се чуваха шеговити подмятания.

• Е, момчета, вече знаем кой ще е трохобера в групата, нали? – каза с усмивка Левски, докато останалите около него прихнаха в смях, вдигна чашата си и продължи: – Нека бъдем живи и здрави и през следващата година поведем България към по-светли дни. Дни на борба и обединение, дни на саможертва в името на едно-единствено нещо, свободата да се наричаме Българи. Горди с гордо вдигнати глави да очертаем границите на нашето отечество, па макар и линиите да са с кръвта ни. Ще продължаваме да се борим до самия край без страх от предстоящото, а съдбите си оставяме в ръцете на Господа. Нека бъде той наш съдник и начертае пътя ни напред. Благодаря на скъпите ни домакини, че ни посрещнаха така сърдечно, честит празник на всички ни и Бог да е с нас – вдигна чашата си високо и отпи голяма глътка от тъмното червено вино. От всички страни в един глас се чу „Амин“ и всички надигнаха чашите си. Само тримата младежи свенливо се спогледаха и чак сега Георги забеляза красивото лице на Пенка. Която бе обърнала поглед към него, но в мига, в който погледите им се преплетоха, бузите ѝ леко поруменяха и тя сведе поглед надолу. Георги също извърна поглед, пресегна се и взе керамичната си чаша. Погледна вътре, като очакваше да види някое от огнените питиета, които се въртяха на масата, но уви – тя бе празна. Поогледа се малко и видя, че до него Пенка стоеше с отворен компот в ръка, протегна се, взе му чашата, напълни я и му я върна обратно. Георги погледна с тъжно разочарован поглед и отпи от нея. Обърна очи към момичето, което отново го гледаше, и го попита, като сочеше чашата си:
• Цяла вечер ли ще я караме така, няма ли нещо по-сгряващо и за нас?
• В нашето семейство на нас, децата, не ни е позволено да пием – чу нежния ѝ глас Георги и отново я огледа. Изпитваше странно чувство като стоеше до нея. Гласът ѝ нежно погали сетивата му. Да я гледа, бе приятно за него. Нежната ѝ бяла кожа, меката и сплетена на плитка руса коса, изписаните тънки вежди, приятната ѝ усмивка и големите й сини очи за миг го грабнаха в мечтите му, където бяха двамата заедно. Някъде далеч, оставени сами, можеха да се любуват един на друг необезпокоявано. Потънал някъде в мечтите си, унесен от сладкия сън Георги почувства, че някой го бута по рамото, извърна глава и видя Левски, който весело му каза:
• Георги, къде си се отнесъл? Да не си омешал компота с нещо друго, а? – смигна му с хитрите си очи и добави: – Хайде яж, че след малко ще идем да се приготвяме за коледуването. Бас ловя, че никога не си бил коледар, нали? – попита въпросително той и след като получи мълчаливото потвърждение от събеседника си, добави: – Ще ти хареса, много ще се забавляваме.

Георги кимна с глава, взе дървената груба лъжица, пресегна се и започна да слага в чинията си от всичко по малко. Остави чинията пред себе си, придърпа стола по-близо до масата, отчупи парче хляб и започна да се храни. А вкусът бе просто фантастичен, бобената яхния бе феноменална, леко преварени лозовите сармички се топяха в устата, съвсем леко подсладеният тиквеник, поръсен отгоре с орехови ядки, бе толкова мек и приятен на вкус, че не можеше да се спре. Най-сетне, след като не можеше повече да побере нищо в себе си, остави лъжицата в чинията, облегна се назад, хвана корема си с двете си ръце, погали го и тежко изпъшка. А през това време бай Нешо бе приготвил всичко необходимо за коледарите, влезе през малката врата и подвикна:

• Хайде, момци, да вървим да гоним таласъмите.

Не им се ставаше много, много на другите така, както се бяха подкарали с ракия и сладка приказка, но един по един станаха и се отправиха в съседното помещение, където старецът ги чакаше. Георги погледна към Пенка и Митко, синът на домакина му кимна, двамата станаха и се присъединиха в приготовлението си с другите мъже. А неголямото помещение бе отрупано с всевъзможни неща. Изгубил се за миг, Митко се приближи до него и протегна ръцете си напред. Георги погледна и видя в едната му ръка чисто нов черен ямурлук на бели райета и пухкав калпак, а в другата държеше изкусно нашарена малка гега.

• Вземи, за тебе са! – засмя се момчето, като му подаде дрехата и добави – Ти и аз ще сме трохоберите тази вечер.
• Какво е тва трохобер? – изпаднал в недоумение, попита Георги.
• Ще събираме даровете, които хората ни оставят – с някакво еднообразие в гласа си отвърна Митко. Георги облече ямурлука, сложи калпака на главата си и каза:
• Да вървим тогава, да съберем малко дарове.
• Не бързай толкова, сега е тъмно и навън беснеят караконджолите, трябва ти защита от тях – подхвана Митко, като му даде наниз от изсъхнали малки чушлета. – Ето, сложи си го и така няма да те приближават.
• Кво, абе ти да не си малко дете бе, Митко? Та ми говориш такива работи. Няма такова нещо като караконджоли, таласъми и тям подобни изчадия адови – с дълбоко възмутен тон Георги му връчи обратно огърлицата.
• Знам бе, човек, ама такава е традицията, я се огледай и виж останалите как са предрешени – с обиден тон отвърна Митко.

Георги завъртя погледа си наоколо и наистина видя как мъжете около него се бяха накичили от главата до петите с всевъзможни джунджурии. Погледът му се спря на Левски и поп Кръстьо, които, вече пременени в коледните си костюми и готови за коледуването, подпрени на своите геги, говореха нещо отстрани от основната група. Бяха се окичили от горе до долу с дълги нанизи от пуканки. В калпаците им стърчеше по едно забучено цвете, а на гърдите им гордо бе закичен наниз от изсъхнали дребни чушки. Георги въздъхна, взе своя, нахлузи си го през главата, погледна го как му стои, и си измрънка нещо под носа. Митко донесе връзки с пуканки и започна да го кичи като коледна елха. На свой ред Георги му помогна и скоро дружината бе готова за потегляне. Трябваше да изберат кой ще ги води. Бай Нешо се приближи до Левски, сложи ръка на рамото му и каза:

• Най-достойният от нас ще води групата ни тази вечер, момчета – каза той, като погледна към Левски, и добави: – С тази ръка благославяй хората за здраве и берекет и пали сърцата им с песните си за обич и радост през новата година.
• А не може така – като по команда казаха почти всичките в групата, но само Левски продължи: – Има си традиции, които трябва да се спазват, казано е най-старият и мъдър от нас ще води групата, най-достоен за това си ти, Нешо, благодаря ти, че ми спаси живота. За мен ще е чест да те следвам и да се уча от теб тази вечер – сведе главата си Левски, взе ръката му и я целуна. Дружината радостно извика и един по един излязоха на двора на къщата. А меката топлина от днешния ден се бе сменила със сухия студ на нощта. Минусовите температури сковаваха всичко наоколо. От светлините на газените лампи снегът тайнствено блестеше и придаваше някаква магическа атмосфера. С приповдигнати духове и по една малка стъкленичка ракийка в джоба, коледарите тръгнаха на своята обиколка и първата спирка бе къщата на най-уважавания в селото – даскал Тотю. Голямата дървена порта бе широко отворена в очакване на добрите гости, които не закъсняха, а с песен на уста влязоха през нея. Гайдата в ръцете на свирача писна с оглушителен рев, за да анонсира пристигането им.

„Стани, стани, нине, нине, господине, нине господине – нине, болярине. Заспал ли си – пробуди се. Пиян ли си, трезвен бъди. Та отваряй чемшир – пòрти, чемшир – пòрти, стара врата. Че ти идат добри гости, добри гости, коледарци. И ти носим добри вести: Бог се кани да ти дойде. Мож ли Бога да посрещнеш, да посрещнеш, да нагостиш, И въз Бога сбор ангели?“

Като младо яре старият даскал изскокна през вратата и викна:

„Мога, мога, добре дошъл, добре дошъл, нека дойде! Да ми седне на трапеза, И въз Бога – сбор ангели, С добри гости – коледарци“.

Завтече се към тях с едно шише ракия, а след него се заниза и голямата му челяд. Жените бързаха да закичат коледарите с всевъзможни дарове. Различни по вид меса, сланина, боб, орехи, павурчета с вино направо хвърчаха пред изтупаните и нагиздени коледари, които при вида на тази гледка, отпуснаха още повече гърлата си и запяха от сърце. След като първенците в групата – Нешо и Левски – изпяха песен за всеки един от семейството барабар с добитъка им, даскал Тотю, почти просълзен, извади от пояса си малка кожена торбичка, подаде я на Нешо, и каза:

• Браво бе, юнаци, ашколсун! Напълнихте ми душата тази вечер. Слава на бога и вам, че направихте един беден старец отново щастлив.

Дружината извика весело и надигна кой каквото имаше в ръката за наздраве. Само Георги бе целият отрупан с всевъзможни неща, които му бяха връчени от другите. Огледа се наоколо, но от Митко нямаше и помен. „Тоя знае къв зор е, и си е бил дузпата во време“ – помисли си той, когато погледът му се спря на малка тъмна фигура в далечината, която се приближаваше. Беше Митко, дърпаше нещо. Когато се приближи достатъчно, Георги видя, че дърпаше две вързани една до друга дървени детски шейни.

• Мислих, че си възирал и си ме зарязал тука – почти проплака от щастие Георги.
• От лани знам къв... зор е и затова тази година съм подготвен – усмихнато каза Митко и добави: – И аз така бях миналата зима, без никаква помощ и без шейна. Като гламав бягах да нося даровете след всяка къща – поклати глава и започна да сваля бремето от плещите на Георги, а през това време коледарите вече се носеха с бодра стъпка и смело сърце към следващия по ред почитан в селото – чорбаджи Генчо. Само на стотина разкрача от малката и скромна къща на даскала се издигаше просторната триетажна ориенталска къща на заможния чорбаджия. За разлика от широко отворените порти на даскала, тези на чорбаджи Генчо бяха яко залостени. Дружината се спря пред нея, гайдата отново писна и дружно започна да блъска по нея. Кикотейки се, след няколко шута малката вратня на портата подаде и мъжете смирено и единодушно решиха да запеят:
• Стани, стани нине, нине, господине, добри сме ти гости дошли, добри сме ти глас донели. Низ хубав, долна земя, овци ти се изягнили, вси овци ваклушати и овновци виторожки, Стани, нине, господине, тебе пеем, домакине.

След около четири минути вратнята леко се отвори и през нея се показа малкото личице на чорбаджийката. Нешо се приближи по-напред и викна:

• Славите ли млада Бога у таз къща?
• Славим млада Бога, славим, добре сте ни дошли, влизайте – каза чорбаджийката с привидно нерадостна усмивка и отвори вратата.

Под съпровода на гайдата веселата тумба коледари се заниза през малката порта и един по един се озоваха в големия двор на къщата, където на един хубаво украсен стол бе седнал чорбаджи Генчо. С видимо новия си кат дрехи стоеше величествено на своя трон, изпъчил гърди напред. Той бе от тези хора, които всички уважаваха, но не обичаха. Поздравяваха го, но не му се доверяваха, от разстояние се усещаше хладната му душа. Не бе приказлив и не обичаше да ходи никъде, както и да бъде посещаван. Затова и се бе превърнал в отшелник, аутсайдер, скрит зад стените на своята крепост. Издигнат на своя пиедестал, сега той имаше възможност да се покаже с цялата си прелест. Бледото му и сухо лице издаваше много страдания и обрати в живота му, но най-много се открояваха очите му. Големи и изпъкнали, безмълвни, сивите му очи се бяха втренчили в коледарите, които още с влизането си, подхванаха отново репертоара, възхвалявайки Бога и благославяйки домакинството. Чорбаджийката и двете им деца вадеха от къщата какви ли не работи, но за разлика от традиционните неща, които се даваха на коледарите, те носеха съвсем различни неща. Добре увити шекерени бонбони, някакви шоколадови топчета, доста майсторски и добре изглеждащи малки печени кексове, леко поръсени с пудра захар и ядки, привлякоха вниманието на гостите. Досега никои не бе виждал такива неща и домакинята побърза да обясни.

• Скоро чорбаджията си дойде от Виена и донесе рецептата за всички тия работи. Не бойте се, много са вкусни, ще ви харесат.

Георги и Митко не можеха да смогнат да подреждат всичките тези лакомства на шейната. Докато дружината пееше песните, чорбаджи Генчо не трепна, бе застинал във величествената си поза и не мърдаше дори на йота. Най-после, когато коледарите изпяха своите песни, след кратко мълчание, взирайки се напред в нищото, той стана, прекръсти се три пъти и без да казва нищо, влезе в къщата. Жена му и децата го последваха, оставяйки подпийналите коледари в дълбоко недоумение. След този неочакван край мъжете успяха само да се спогледат един друг, повдигайки рамене. Нешо подхвана отново някаква песен и дружината се отправи към следващата къща подред. Пееха, скачаха, подсвиркваха си един на друг, викаха радостно, забавляваха се. Всяка къща за тях бе празник, за всяка къща те носиха празника със себе си. Благославяха, пееха от душа, почитаха и тези, които бяха загубили близък наскоро, като мълчаливо отминаваха къщата им, кръстейки се. И така, докато малко след полунощ не отминаха и последната, която се падаше точно до мегдана, където лека-полека хората се събираха за голямото празненство. Голям огън бележеше средата му, където и бяха насядали вече доста хора. Дружината се приближи до огъня и започна да пее под съпровода на гайдата, когато към нея се присъединиха още няколко човека с инструменти. Отнякъде забумка тъпан, игривият звук на кавала заигра в ушите на хората, само̀ до него и гъдулката пригласяше, а от време на време малкият дудук разнообразяваше звученето с пискливия си глас. Заиграха душите на хората, отпуснаха се, радостно припяваха заедно старите народни песни. Веселяха се, чувстваха се добре хората, чувстваха се свободни да изпеят мъките си, страданията си, радостите си, пееха със сърцата и душите си. Докато от едната страна по-нетърпеливите не скокнаха и заформиха хорото около огромния огън. Георги зяпаше с полуотворена уста и не можеше да се нагледа на тази идилична гледка. Имаше нещо във въздуха, нещо странно, някаква магия. Усещаше неща, които никога не бе изпитвал досега. Усещаше енергията на това място, пълно с хора. Тук бе събран животът на селото, душата му ликуваше тази вечер, сърцето му бе радостно от цялата тази гледка. Усещаше емоцията на хората, бликаща около него, докато една ръка не го потупа по рамото.

• Хайде, да отнесем даровете в нас, после ще дойдем да се повеселим – каза Митко и махна с ръка. Георги извърна поглед към хорото, сякаш да се полюбува поне за още миг на тази гледка, и двамата тръгнаха, дърпайки шейната.

Не им отне дълго да разтоварят даровете, напълниха си джобовете със сладките от чорбаджи Генчовата къща и побързаха да се върнат обратно на мегдана, където веселието кипеше със страшна сила. Георги видя къде дружината коледари бе насядала, и отиде при тях. Седна до Левски и поп Кръстьо и се загледа в хорото.

• Как ти се струва, Георги, забавляваш ли се? Харесва ли ти нашата Коледа? – почти викайки, попита Левски.
• Определено има разлика оттам, където идвам, но ми харесва много – отвърна Георги. Дякона се засмя и като не каза нищо, наклони тялото си към него и леко го подбутна, извърна глава и отново се загледа в хорото. Междувременно огъня догаряше и няколко мъже с мотики започнаха да разстилат жарта в някаква елипсовидна форма. Музиката утихна за около петнадесетина минути и любопитството загложди Георги. Не знаеше какво точно се подготвя и мълчаливо се загледа в тях. Умело разстланата жар тлееше в нощта, червената светлина, която сияеше от нея, му се стори доста зловеща, за миг тръпки полазиха по тялото му. Имаше чувството, че дупка от пъкъла бе зейнала и всеки момент някакви грозни изчадия щяха да преминат в този свят. Когато до него писна гайдата, насядалите около жарта наскачаха и започнаха да пляскат. За миг Георги се сепна от странния унес, в който бе изпаднал, стана и се заоглежда. От единия край на огнения килим се показаха трима мъже. Облечени с изящни бели носии, препасани с везани червени колани, вдигнали ръцете си нагоре, бавно приближаваха разстланата жар. Гъдулката засвири бърз весел ритъм, пригласяйки на гайдата, а малко след това и останалите инструменти се включиха в тържеството на духа и сетивата. Запретнали крачолите на потурите си, тримата танцьори един по един влязоха и заиграха в жарта. Георги гледаше и не можеше да повярва на очите си. Приближи се до жарта, клекна и сложи ръката си до нея, но почти мигновено я отдръпна. Горещината бе толкова силна, че бе невъзможно да си държиш ръката в близост, камо ли да ходиш по нея с боси крака. Георги погледна с недоумение отново към тримата играещи, изправи се и поклати глава.
• Искаш ли да пробваш, много е забавно? – чу гласа на Левски зад себе си.
• Ъъъ, не, май ще пропусна този път. Не ми се изгаря жив все още да ти кажа честно – с дълбоко отрицание в гласа си каза момчето.

След няколко танца, когато жарта не бе толкова гореща, няколко други смелчаци също вече правеха компания на нестинарите, подскачайки под игривия звук на музиката. Около жарта се заформи отново дансинг и дълго хоро се зави. Хванати за ръце, от начало хорото тръгна бавно, но гайдарят нямаше никакво намерение да забавя темпото на веселбата. Хорото се заниза около жарта и дойде до тях. В миг Левски, скочи хвана момчето през рамо и го дръпна нагоре, като почти провиквайки се, каза:

• Хайде, Георги, време е да се включим във веселбата.
• Ама чакай, аз, такова, не мога да играя хоро, чакай – опита се момчето да се отскубне от жилавите кокалести ръце на Левски.
• Можеш, можеш и да не можеш, ще се научиш – отвърна Левски и го бутна между хората в хорото. Сам той се хвана до него и заиграха. Поп Кръстьо също се присъедини към тях и голямото хоро отново се заточи по мегдана. Георги бързо хвана крачките и се остави ритъма на музиката да го поведе. Харесваше му, чувстваше се добре, никога досега не бе чувал истинска автентична българска музика, изпълнявана с истински инструменти. Никога не бе виждал толкова истински щастливи хора. Чувстваше се различно между тях, чувстваше енергията, която бликаше от тях, чиста и неопетнена, емоция на истинската радост. Енергия, която я нямаше в неговия свят, заместена от сивите души на бледите хора, движещи се по улиците. Бързащи нанякъде, поробени от сметки и данъци, живеещи в своя собствен свят на болка, страдание и недоимък. Сега той можеше да види разликата, да докосне душите им, да усети свободата, в която те живееха, макар и поробени. Искаше му се така да бъде и в неговия свят, да вижда добротата в очите на хората, искаше му се по някакъв начин да може да вземе от всичката тази радост и да запълни празнотата в душите им, да им вдъхне надежда, че всичко ще се оправи. Искаше да им покаже, че макар и бедни, могат да са добре, могат да са щастливи. Но дали някога ще зърне отново онзи свят, дали съдбата не му е отредила да живее бъдещето си в миналото, дали щеше да види отново семейството си. Потънал в мислите си, Георги се сепна от ръкопляскането и подсвиркванията на тълпата. Огледа се и почти машинално започна да ръкопляска. Музиката отново утихна, хората насядаха да отдъхнат за миг, тримата седнаха отново на същите места, където по-рано седяха. Развълнуван, Георги се заоглежда, като се надяваше партито да не е свършило още. Та сега точно бе загрял с танците и въобще не му се искаше да спират. Гайдата отново писна и гайдарят се приближи до Левски, който позна мелодията и с широка усмивка на уста се изправи. Погледна го в очите и поклати весело главата си. До тях се приближи и кавалът и нежната му мелодия погали душата му. Слушайки я, Левски затвори очите си и запя. Гласът му, спокоен и силен, отекна в пространството. Привлечени от благия му тембър, хората се заслушаха в песента. А тя, бавна и тежка, зареди своите куплети:

„Отдавна ли си, момне ле, Калугерица? Не съм отдавна, байно ле. Нито отскоро! Три години стават, байно ле. Четвърта кара. От как се аз, байно ле, млада почерних...“.

Захласнат, Георги гледаше и не вярваше на очите си, та нима на всичките неща, които правеше, Господ го бе дарил и с глас? Спокоен, но силен! Глас, който галеше сърцата на хората около него, грабваше душите им, окрилени от музиката, и ги отвеждаше в неговия свят на болка и мъка, тъга и отчаяние, копнеж и надежда, любов и очакване. Всичко това му се стори някак сюрреалистично, сякаш бе сън, който не свършваше неспирната надпревара на времето. Опиянен от музиката, Георги усети, че някой го бута по гърба от отзад. Извърна глава и видя надвесилата се над него Пенка, която побърза да му даде знак с ръка да го последва. Георги извърна глава към Левски, който бе изцяло обсебен от песента, и тихомълком се изниза от мястото си.