1 глава Облаци над Слънчевград В планината беше тихо. Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки. Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета... Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак. * * * В подножието на планината спеше Слънчевград. В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат. В близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта. На оградата на семейство Съншайн топлият летен вятър си играеше със син балон, останал от неделното празненство в двора. В пощенската кутия лежеше забравена поздравителна картичка, изпаднала от големия куп с писма, които пощальонът Дитрих Кренц донесе вчера сутринта за рожденика. Далматинецът Джак зяпаше през прозореца на кухнята право в луната, но никой от семейство Съншайн не беше буден, за да го види и да му направи снимка. Децата обожаваха Джак и още повече обожаваха да щракат около него с фотоапарат – профилите и на двамата във Facebook бяха пълни със снимки на кучето – на двора, в парка, на морето, на планински излети, сам, с тях, с техни приятелчета, с родителите им, с дакела Джери... Децата толкова много обичаха Джак, че един ден г-жа Съншайн се притесни какво ще стане, когато далматинецът остарее и умре и дали Томи и Питър щяха да понесат смъртта му. Г-н Съншайн я успокои, че има много време, докато Джак остарее, но това не беше достатъчно – няколко дена поред Елена Съншайн наблюдаваше как децата играят с кучето и все повече се убеждаваше, че ако с него се случи нещо, това ще ги съсипе. Тази нощ Джак беше неспокоен, въпреки че не скимтеше и не лаеше. Стоеше на прозореца, поглеждаше към луната, завърташе се в кръг и пак се връщаше, опрял муцуна в стъклото, което леко се запотяваше, а после парата изчезваше и навън се откриваше все същата “лунна” гледка. Тази нощ беше пълнолуние. През четири къщи от тази на семейство Съншайн дакелът Джери също не можеше да заспи и кротко разкъсваше на дивана в хола празна картонена кутия от прясно мляко. Джак и Джери се бяха сприятелили още като бебета. Семейство Съншайн и семейство Фюш бяха приятели и двете кучета се озоваха в домовете им почти по едно и също време. Дъщерята на Фюш - Надин, си беше избрала Джери от големия зоомагазин в центъра, а Томи и Питър, като видяха малкия Джери, който тогава беше само на месец и половина, поискаха от родителите си далматинец – само седмица по-рано бяха гледали по телевизията “101 далматинци”. Купиха Джак от същия магазин. Двете кученца заедно опознаваха близките улички, квартала и големия парк в центъра на града. Джак и Джери бяха пълните противоположности като външен вид, но и двамата бяха любвеобилни и имаха добър нрав. Затова Надин и Томи и Питър често спореха кой обича повече своето куче. В интерес на истината, синовете на семейство Съншайн нямаха комплекс за притежание – никой от тях не казваше за Джак “моето куче”, а “нашето”. Двамата никога не бяха спорили кой да си играе с него и нито веднъж някой от тях не беше ревнал пред техните за още едно кутре, за да си има всеки от тях куче. Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград. В Слънчевград, както можете да се досетите, винаги беше слънчево. Мнозина завиждаха на местните жители за това хубаво време, на което тук се радваха през цялата година. В никакъв случай обаче не беше жега – климатът беше приятно топъл и слънчевите лъчи бяха станали част от живота на хората. Както г-жа Съншайн не можеше да си представи живота на децата си без далматинеца Джери, така и никой местен не можеше да си помисли и за миг дори, че някой ден слънчевите дни ще свършат... Тук никога нямаше бури, дори и да прекапеше лек дъждец, това се случваше без слънцето да се скрие и само след минути улиците на града отново бяха сухи. Приятно беше да се живее в Слънчевград. Затова постоянно имаше новодошли. Строяха се нови къщи, изникваха цели нови квартали. Имаше достатъчно слънце за всички. Хората бяха усмихнати и приветливи, поздравяваха се по улиците, дори и да не се познават, правеха си малки подаръци, в сладкарница “Захарното петле” винаги имаше цяла кошница с петлета, от които малчуганите можеха да си взимат безплатно и без някой да следи вчера дали си си взел и защо слагаш едно в джоба, като друго вече си налапал... Собственикът на сладкарницата – г-н Съншайн, беше толкова усмихнат мъж, че една съседка се чудеше кога ли си почиват устните му и дали не получават мускулна треска от толкова разтягания в безброй усмивки. Миналата седмица в крайния квартал – в подножието на планината, беше пристигнал мрачен мъж, облечен целият в черно. Ако тази нощ далматинецът Джак се беше измъкнал от къщи и беше изтичал в “Горски кът”, щеше да види, че черният мъж също седеше тихо зад прозореца и гледаше в луната. Ако някой го беше наблюдавал поне десет минути, щеше да забележи, че точно на такъв интервал мъжът откъсваше за момент поглед от луната и с малък молив си записваше нещо в малко тефтерче, което после пъхаше в джоба на палтото – сякаш го къташе до сърцето си. Друг въпрос е защо посред нощ седеше вкъщи с палто и то точно в Слънчевград. Далматинецът Джак не видя черния мъж как се крие зад прозореца, но усети, че нещо черно пълзи към Слънчевград и точно 30 минути след полунощ започна да вие неудържимо, втренчен в луната, после спря така внезапно, както беше започнал, залепи муцуна в прозореца на кухнята на семейство Съншайн, подуши притеснено наоколо и се скри под голямата дървена маса. На горния етаж г-н и г-жа Съншайн спяха дълбоко и воят на Джак им прозвуча насън като песен на чучулига - и двамата сънуваха едно и също нещо и то беше толкова хубаво, че нямаха никакво намерение да се откъсват от него заради воя на Джак. Само за няколко секунди г-жа Съншайн потръпна в съня си, усещайки как някаква черна сянка преминава край песента на чучулигата, но бързо се върна към предишното състояние на пълна наслада - плуваше във водите на съня като малка русалка, която не помни, че някога е имала крака, вместо опашка... Томи и Питър обаче чуха тревожния вой на Джак и се събудиха. Питър скочи пръв от леглото, спря се за малко, сякаш се спъна в лунния кръг, очертал се на пода на стаята, погледна през прозореца, лунната светлина сякаш проряза очите му, защото момчето се отдръпна рязко, прижумя и после разтърка клепачите си. Томи седеше сънен в леглото си и недоумяваше защо е така напрегнат Питър. Попита го какво става, Питър само доближи десния показалец до устните си и му направи знак да пази тишина. И двамата бяха притихнали в мрака, смесен на места толкова брутално със светлината на пълнолунието, че сякаш стояха на театрална сцена и всеки момент щеше да започне спектакълът, чиито реплики още не бяха наизустили. После Питър набързо нахлузи късите гащи, които му бяха толкова любими, че чак бяха избледнели от много пране, облече бялата тениска с щампа на кенгуру отпред и хукна към първия етаж. Долу го чакаше Джак – събрал ужасно много информация и за луната, и за черната сянка, която пълзеше към Слънчевград. Близна ръката на Питър, размаха опашка, завъртя се около него и като не можа да му каже какво точно знае, погледна го право в очите. Питър се изненада каква тъга имаше в кучешките очи и го погали по главата. Песът обаче не се успокои, а тръгна към входната врата. Питър го последва. Когато момчето отвори вратата, кучето направо се гмурна в нощта – точкова бързо изтича навън, че Питър не успя да извика след него. Тревожно се извърна и погледна към празното антре – Томи още се размотаваше горе на леглото си, после хукна в мрака след кучето. Джак тичаше право към “Горски кът”. Питър тичаше след него. Крайният квартал на Слънчевград спеше спокоен сън, само една къща – почти в подножието на планината, светеше. Черна сянка премина през прозореца на къщата. Мъжът, облечен целият в черно, забързано пак записваше нещо в малкото си тефтерче. Лаят на Джак го стресна, прибра набързо тефтерчето във вътрешния джоб на палтото, загърна се в него като фокусник и щракна с пръсти. От мрака на стаята изплува някакъв сандък, мъжът вдигна капака и се напъха в него сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Когато суматохата в къщата замря, пълнолунието отвън освети стаята и Питър, който вече беше дотичал до къщата, видя, че тя е абсолютно празна. Кучето скимтеше пред вратата и сякаш очакваше някой да му отвори. Питър го извика, заедно заобиколиха къщата и момчето надникна през задния прозорец – и тази стая беше празна, толкова празна, че лунната светлина му позволяваше да види паяжините около лампата на тавана. Питър и Джак се върнаха при входната врата и момчето реши за всеки случай да почука. Не знаеше какво търси тук, защо е дошло накрая на града посред нощ, не се опитваше да разбере кучето ли го беше довело или беше чуло някакъв шепот в нощта, която сякаш го викаше. Събра кураж и почука на вратата. Вратата се отвори сама още при първото почукване. Кучето наостри уши и започна да ръмжи. Питър се опита да го успокои, но не успя. Джак ставаше все по-изнервен и сякаш дебнеше нещо в мрака на къщата и всеки момент щеше да се нахвърли върху него. Но вътре нямаше никой. Питър се убеди в това, когато прекрачи прага и направи бърз оглед на помещението, после огледа и останалите две стаи. Но нямаше какво толкова да оглежда, защото вътре наистина нямаше нищо – нито мебели, нито дрехи, нито дори изсъхнала огризка от ябълка на пода на кухнята... Нищо. Никакви следи от човешки престой. Въпреки това далматинецът не преставаше да ръмжи и да се готви да се нахвърли върху нещо невидимо, което или само той виждаше, или надушваше, и беше готов да се сбие с него, за да защити Питър, ако се наложеше... Питър нямаше намерение да се бие с мрака на къщата и не беше настроен за приключения точно тази нощ, но все още не можеше да намери разумно обяснение какво го беше довело в тази къща. Тогава видя сандъка в ъгъла на кухнята – единствената вещ в празната къща. Сандъкът изглеждаше много стар, с очукани ръбове. Момчето се приближи и понечи да вдигне капака. Кучето изръмжа толкова войнствено, че Питър се спря и му се скара – какво толкова страшно може да има в някакъв стар сандък... Кучето беше като побесняло. Гърленото му ръмжене можеше да изплаши всеки друг, но не и храбрия Питър, който понякога сам се наричаше Питър Пан и си мечтаеше за битки с пирати и за опасни премеждия. Питър вдигна капака на сандъка. Сандъкът сякаш засмука момчето – погълна го толкова бързо, че кучето, което беше готово да разкъса със зъби всеки враг, се стресна, изквича и побягна през вратата – обратно към спокойствието на тихата лятна нощ в Слънчевград. В двора на къщата Джак налетя на сънения Томи, който, макар и със закъснение, беше последвал брат си и кучето в крайния квартал. Кучето беше много изплашено - сякаш е видяло призрак, ако кучетата изобщо можеха да виждат призраци... Страхът у Джак внезапно разсъни Томи и той разбра, че се е случило нещо лошо. “Джак, къде е Питър?” Момчето питаше и вече знаеше, че отговорът е “Питър го няма”. “Питър!”, извика Томи по посока на тъмната къща. Брат му не му отговори. Томи се затича и едва не се спъна в разхлабения праг. Огледа празната кухня, после и другите две стаи. Вътре нямаше нищо. Нямаше никакви мебели, никакви следи, че домът е бил обитаван.