ПРЕДГОВОР
Книгата можеше да бъде наречена и „ВЕДА ОРФЕ- АДА“, тъй като веда на санскрит означава знание, познание, а наследството на великия тракиец (за което днес съдим само по спомени на негови съвременници и последователи) е толкова разностранно и мащабно, че е основополагащо за световната култура.
Защо написах този роман? Подобен въпрос би следвало да си зададе всеки автор. Но поставен като послеслов, въпросът е излишен - добрият текст го обезсмисля. Затова искам да се презастраховам и веднага да заявя: написах тази книга, за да издиря и съединя скъсаните нишки с нашето най-древно минало, да покажа автохтонната ни принадлежност и как сме оцелели през хилядолетията, да отхвърля „езическото“ ни начало, да преоткрия някои истини, несъзнателно или нарочно потулвани от векове, да стана съпричастен с великите ни предци и отново да съпреживея славната, митична история, нашепваща за богоизбраност. Защото, както пише Пиндар, родословието на хората и боговете е едно и също. Провокира ме и Никола Гигов със своите изследвания, чиито книги имах възможността да представя, а приятелят ми Емил Елмазов ме насочи към безценния извор - „Тракийските хроники“. Детелина Барутчиева пък ми „създаде” египетската връзка. А Емилия Георгиева музицира стремленията ми. Това ме амбицира донякъде да внеса ред в голямата бъркотия за Орфей - образ приватизиран и митологизиран от гърците, съставен от две начала, които са неразривно слети и синтезирането им в днешните времена е почти невъзможно, тъй като са изопачени историческите факти.
Въпросите кой съм, откъде съм, кои са предците ми, какво духовно наследство притежавам и накъде съм се запътил определят идентичността ни. Как иначе би разбрал човек накъде отива, ако не е осъзнал откъде идва?
Ние имаме свещен библейски родоначалник. Тракобългарският ни корен е генезис. Потвърждение са съвременните изследвания на авторитетни швейцарски учени, които доказват, че във вените на гърците има само 1%, а у българите 49% тракийска кръв. Новите артефакти и разкрития в териториалните ни предели също потвърждават този факт. Когато човек се запознае с изворовите писания отпреди хилядолетия, ще прозре, че Бог е посял семето на своето подобие по нашите земи, защото е открил най-благодатната почва. Окрилен е вдъхнал дух на прародителите ни, обгрижвал ги е, докато днес те са обречени на забвение заради ловки имитатори. Но такава е съдбата на оригинала - да бъде винаги фалшифициран и мултиплициран.
Научавайки истината, нима просветеният съвременник може да остане равнодушен пред намерените доказателства, че родните ни земи са били Едемовият рай и огнището на световната цивилизация; че потомците на древния Тирес - тираките (траките), не са сляп народ, без писмо и четмо; че има толкова много неща, които ни въздигат. Говорели сме божествен език и сме увековечили своите промисли със свещените писмени знаци, достигнали до нас, за съжаление, само върху камък, а не и на папирус. Вярвали сме в първия монотеистичен Бог - Дион-Иисус, яздещ бял кон, а от устата му излизал двуострият тракийски меч Ромфея Дистомос. Бог, който същевременно бил и Арес (воюващ бог), и Ерос (любещ бог) и Херос (всепобеждаващ). Той е извън времето и пространството, слънцедатен, невидим и вездесъщ, почитан хилядолетия преди Христовата ера и дори преди Завета на Мойсей от Синайската планина, а елините и други користни прагматици след тях се опитали да изземат тракийския ни произход, да приватизират духовната мощ, фолклора и историята ни. Христос се появява на историческата сцена, след като тракиецът Спартак е претърпял поражение и робовладелческият строй в Римската империя започва да се пропуква, а новото учение се превръща в отдушник за масите. Добавката Христос към името Иисус означава помазаник, спасител, месия. На иврит например Господ се произнася „Адоний“, което е производно от тракийския Дионий.
Ние можем да се гордеем, че сме дали на света символите на Силата и Свободата, Философията, Музиката и Любовта - Спартак и Орфей. Авторът на еподите и на храмовото богослужение Орфей е оставил завидно интелектуално наследство: книгите „Аргонавтика“, „88 химни за мистериите“, „Триножник“, „Свещени песни за Бакх“, „Посвещения“, „Литика“, „Космогония“, „Теогония“, „Було (Мрежа на душата)“, „Деметриада“, „Оракули“, „Изкуството на тайните и обредите“, „Книга за мутациите, химията и алхимията“, „Корибантите“, „Магическата ботаника“, „Кратер“ „Пеплос“ и навярно още много други, с времето тенденциозно унищожени. Едва ли подлежи на съмнение откровението на Платон, направено близо 800 години след смъртта на видния поет, философ и музикант: „Видях купища книги от Орфей“, което доказва, че траките са имали писменост, а авторът е бил изключително плодовит.
Апостолското учение, известно като орфизъм, с хилядолетия предхожда богомилството. Според френския поет Гийом Аполинер „Орфей е по-дивен и от седемте чудеса на света“. Той е първото чудо, а производно са всички останали. Сякаш е бастард - съчетание на земен човек и пришълец от небето (анунаки). Неслучайно образът му е рисуван и ваян от Енжалбер, Амбрози, Леонардо да Винчи, Роден, Пусен, Франсоа Перие, Карл Милес... Негови изображения и скулптури има навред по света. Но най-старата обемна фигура на Орфей, свирещ на арфа, е отпреди 5-6 хиляди години, намерена на Цикладските острови.
За талантливия тракиец и любимата му Евридика са написани над 60 опери. Съвременното начало е поставено през 1491 г. в Италия с „Притча за Орфей“. През 1524 г. Флоренция е покорена от музикалната пиеса „Орфео“. През 1600 г. Якопо Пери я преработва в опера, наречена „Евридика“. Произведението е поставено за първи път при бракосъчетанието на Мария Медичи с френския крал Анри IV Седем години по-късно на сцена е поставена и операта „Орфей“ на кремонеца Клаудио Монтеверди. В Рим Луиджи Роси създава „Сватбата на Орфей и Евридика“, във Франция Офенбах - оперетата „Орфей в Ада“. Следват творби на Глук, Бах, Лист, Берлиоз, Белини, Стравински и много други. Последната е от Париж и е дело на Ален Амуе-Лева. Неслучайно Пол Елюар, който подобно на Орфей загубва съпругата си, пожелава да бъде погребан с едноименната музика на Монтеверди. И още един интересен факт - през 688 г. пр.н.е. на остров Сицилия е основан град Гела. Там е намерена уникална ваза с образа на Орфей.
Славата на Орфей е безмерна, а това завистниците не прощават. Няма нищо по-страшно от войнстващата посредственост. Тираните на траките изгарят книгите му, прогонват неговите последователи, сриват паметниците и всичко свързано с името и делото му. Последващ известен заличител на родопските ни родоначалници е Никита Ремесиански (353-420 г.), изпратен от римския император Хонорий да асимилира местните траки. Справя се. Ремесиански изучава техния език и написва шест книги, между които поемата „Покръстването на бесите“, изпратена от него във Ватикана. Но истината, макар и късно, винаги покълва. Затова нека не се превръщаме в лотофаги[1] и да не забравяме никога кои сме и своя талантлив, славен предтеча!
Авторът
От него всичко стана - пише в Книгата Атам (част от Тракийските хроники[2]), - защото Той пожела да стане, а пожеланието беше любов. Първото, което даде, беше Едно име, неговото, собствено. Наричаше се Даващия, а на езика му то беше Ну-Тай, сиреч Който дава. Това име днес наричаме Бог, но първите хора го наричаха Ну-Тай - на езика на Първата реч, даже първата Дума, изговорена в света[3].
След като Господ-Бог създал всички небесни и земни блага: „духовни, душевни и материални същности“, после по свой образ и подобие сътворил и първия човек. От Любовта му се родил Животът, който се появил във Видимото, защото за пръв път станал Видим, сиреч Ис, което означава Виж и Всевиждащия. Отец му бил Ну-Тай, а излязлата от Него Светлина, сиреч Реуа, му била Майка. Той, роденият от двамата, им бил Син, чието име е Ис-Ус. От него Бог създаде Човека по своя образ и подобие. Нарече го Атам[4], което на тракийски значи Баща, Родоначалник, сиреч Бащата на живите. Отвътре извади съкровената му мечта - тази, която е от Единия (Уа). Нарече я Еуа[5], сиреч Плът от плътта ми и кост от костите ми. Двамата се обикнали...
Това било началото, което започнало да се плоди.
От него Еуа ражда Син по Образа на Духа Божий.
Нарекли го Навел[6], което значи Господар, даден от Бога - се казва в „Космогонията на първия човек “ от Ситарих, потвърдено и в „Хрониките на Хаброзалмокс“.
„Но ето че взетият от земята Кахин[7] (Земен) се надигна против брат си Навел, та го уби, защото те бяха познали вече от злото и бяха вкусили от откраднатия плод“. След това Бог дава на Атам и Еуа и Севт[8], а от потомството му се народили множество родове. Появил се и Анок (Аз)[9], от когото се пръкнали и Анакимите, които били великите мъже на онова време, „родени от Божиите синове и Човешките дъщери“.
Житейското начало на един от най-известните етноси в древността - траките, датира преди повече от 7 хиляди години. Херодот твърди, че тракийският народ, след индийския, е най-голям от всички народи на света. Навярно трябва да си зададем въпроса, откъде и как са се появили траките.
Сред праведното потомство на Анок се появил и великият Енох[10], чийто наследник е Нуи[11]. „А ето и имената на синовете и внуците на Нуи, когато излезе той на сухо от кораба, като премина потопът, който Бог бе сътворил. И тъй, синове на Нуи бяха Сма, Кема, Ятуеф[12]... А Ятуеф роди Гом (Силния), Матай (Воин) и Тиру[13] (Всичко). И понеже Тиру беше посветен във всичко, на него и предаде
Нуи скритите Божествени знаци в Ковчега, сиреч тия, които бяха от Етем, та да ги пази и научи и братята, и братовчедите си на всички тях. Но Тиру скри от братята и братовчедите си Божествените писмена, защото беше себелюбив и горделив, и така наруши заръката на баща си и Завета на Светия Бог. Затова Господ-Бог го наказа с кратък живот и го лиши от вечното наследство, а Божествените писмена предаде на потомството му, които се наричаха по името му Тираки (траки), на които се обеща да ги благослови преизобилно, ако не следват пътя на бунтовното непослушание и гордостта на баща си, но останат верни на Вечния Завет на своя Бог - Слънцето на правдата - Иисус“.
Изпрати им и Учител, „който да ги научи на всяка Мъдрост и Истина и как да опазят завета му, чието име беше Орфей (от ор - привлекателен, магнетичен, и фей - светлина - Б. а.), сиреч Божия храм, защото той щеше да им разкрие правото служение Богу, което да извършват със светост в светия Божи храм“.
Дядото на Орфей - Харопс, бе един от великите царе на Тракия. Той служил вярно на Бог Дион-Иисус (Слънцето Иисус), според всичките изисквания, поставени от предците му. Негов син бе Ойагър - бащата на Орфей, който след изтичане срока на службата и в храма на Божията Майка се оженил за светата девица Калиопа. На тракийски името и значело „сладкогласна“. „Скоро се роди едно необикновено красиво и божествено мъдро бебе - първородният и син Орфей, изпълнен с Божия Дух още от утробата на майка си. То растеше на свобода, избуя и стана високо, гръмогласно и изпълнено с Божия Дух момче. Обичаше да е сред природата, сред стадата и дивите животни, сред могилите и древните светилища на Тракия“[14].
Осемгодишен, Орфей се заиграл в царския двор на баща си и повторил думите, чути от майка си в Божия храм. Тогава незнайно откъде се появили гълъб след гълъб и започнали да кацат по ръцете, раменете и главата му. Калиопа видяла от покоите си предзнаменованието и се досетила, че това е отрочето, което Бог Иисус е дарил с ритуални свещенодействия, за да донесе изцеление и сила на тракийския народ. Затова тя го научила да пише и чете думите от богоизбрания език, посветила го в тайните на книгите Енохови, които наследени от Тиру се пазели от жреците мъдреци.
Година по-късно Орфей спасил царския двор от нападателен отряд на Пелла[15], като на Съвета на мъдреците на Тракия без разрешение взел думата и заявил: „Не е необходимо да искаме примирие и да приемаме поражение, има друг по-добър начин. Бог Иисус ми показа в храма си начин да избавя народа ни от чужденците“. Царският син посъветвал своите сънародници да запалят огньове в проходите и да хвърлят върху им мокро сено. След деветдневно опушване на противника, премръзнали от студа и снега нападателите отстъпили и се завърнали по родните си места. От тогава първородният син на царя бил официално включен в Съвета на мъдреците.
След още няколко подобни случая царят на Пелла обявил голяма награда за залавянето на малкия умник. Подмамени от десетте таланта злато, злосторници успели да вържат малчугана и да го предадат на враговете му. Затворили го в тъмница със силна охрана, но през нощта силен трус разтърсил целия град и на развиделяване под развалините намерили оковано във вериги теленце. Оттогава неведнъж се опитвали да убият оракула магьосник, но вместо него падал поразен красив елен. Първородният Орфей не го ловяла стрела!
А като станал на възраст за женене, Орфей срещнал Евридика, Селиевата дъщеря. Той се влюбил в нея, но змия я ухапала и същия ден тя умряла. На погребението покрусеният младеж останал безмълвен. По едно време вдигнал поглед към небето, възправил нагоре тирса си, като с долния му край докоснал десницата на момичето, и изрекъл: „Евридика, тебе казвам, дръж се за жезъла ми и се върни при мен в света на живите!“.
Ръката на девойката се раздвижила, гърдите и потрепнали, руменина обляла лицето и. Вдъхнала, бавно отворила очи и се огледала. После произнесла: „Любовта ти ме спаси и сърцето ми принадлежи само на теб, защото и аз те обикнах“.[16]
Така Орфей взел Евридика за своя жена. Народили им се деца. Първото било син. Нарекли го Музей и той царувал след баща си четиридесет и осем години. Последвало второ, трето дете... Появили се и внуци. Щом навършил четиридесетте, Дион-Иисус внушил на Орфей да се превърне в посредник между Бога и хората, да запази за поколенията Завета Господен. И знатният тракиец изписал в древна, мерена реч, на бохарски[17] език, върху каменни плочи историята за началото на света, делата на предците си и повелите на Висшия разум. Днес те са известни като Кивота Божий или Орфеевия завет. Безценните послания предал за съхранение в храмовото книгохранилище в свещения град Пере. За свой духовен наследник обявил внука си Татул, син на Музей и Агриопа, когото всички галено наричали Тат. Четири нощи, след като правоприемникът се свързал с Всемогъщия, Орфей щастлив се възнесъл в другия свят.
След смъртта на Музей, Тат „стана цар на Тракия на мястото на баща си и царува сто четиридесет и четири години, и царуването му беше царуване на мир и благоденствие за целия народ“[18]. Това се случило 5 хиляди години преди Христа. С времето Светите послания на Орфей се размили, трансформирали се или напълно били заличени и забравени. Необходимо било някой да ги възроди и Бог се погрижил за това...
[1] Хора, вкусили от сладкия плод на Олимп и забравили миналото си.
[2] Тракийските хроники. Състав. Стефан Гайд и Цветан Гайдарски. София: Фондация „Градът“, 2010.
[4] Или популярният доста по-късно библейски Адам.
[5] На древнотракийския бохарски език Еуа (библейската Ева) означава „наследник“, но се чете и като „плът от плътта ми и кост от костите ми“.
[8] Библейският Сет (Сит).
[10] За своето благочестие предпотопният библейски отец Енох е взет жив на небето от Бога. В апокрифната литература му се приписват три книги, една от които е „Книга на Тайните на Енох“.
[11] Библейският Ной, който оцелява във всемирния потоп.
[12] Библейският Яфет, родоначалник на всички индоевропейски народи.
[13] Библейският Тирас (Терес), родоначалник на тракийския народ.
[14] Книгата Нави (2:11-12; 3:1-7).
[15] Вероятно пеласгите, пределинско население, обитаващо Тесалия и Епир, които по време на Троянската война са съюзници на ахейците срещу Троя и траките.
[16] Книгата Нави (4:22).
[17] „Бог-ари“ или по-меко „бох-ари“, при което „ари“ на тракийски език означава „сътворявам“, т.е. сътворен от бога език, божествен.
[18] Книгата Нави (6:1, 2).
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.