ПРОЛОГ

Тая история започна с един кошмарен показен разстрел в центъра на столицата.

Бе ранно утро. Трима млади хора, облечени по последната мода, вървяха към един убийствено черен джип, паркиран пред луксозно остъклена сграда в баровския квартал „Бояна“. Скоро се събраха пред джипа, явно бяха приятели и се познаваха много от отдавна.

– Тръгваме ли? – запита единият останалите двама.

– Да.

– Къде точно беше срещата? – запита пак първият.

– При Плъха – отвърнаха му.

– Ясно – кимна онзи. – Кой кара?

– Аз – кимна единият от другите двама.

– Нищо против.

Тримата се настаниха в джипа. Той дръпна. Веднага запиукаха джиесемите им.

– Да, добре, дръж ме в течение.

– Бе, я да го духа...

– Отлагаме срещата за утре...

И тримата бяха максимално кратки в разговорите. Скоро джипът кривна от булеварда, навлезе в тясна уличка. Паркира пред едно от софийските заведения. Съдържателят вече ги чакаше.

– Как си, Плъх? – запитаха го.

– Всичко е точно – отвърна Плъха.

– Къде ни е масата?

– В дъното.

– По едно малко – поръча пак първият.

– Саше, рано е – каза един от другите двама.

– Нищо, знаете, че срещата е много важна – да си оправиме кръвното.

– Добре...

Настаниха се на масата. Бяха млади, самоуверени, нахакани до неистовост.

– Къде нощува снощи джипът? – запита Сашето другите двама.

– При Бизона.

– Сигурен ли си?

– От там го взех тая сутрин.

– Нещо друго?

– Не, спокойно е.

В това време джиесемът на Сашето пак звънна. Той погледна екранчето на апарата, присви очи, изписаният на него номер не му говореше нищо.

– Кой е? – надникна към екранчето единият от приятелите му.

В тоя момент Сашето с крайчеца на окото си хвана човека, който се появи в рамката на заведението, ръката му, която вече вадеше автомата.

– Долу! – изкрещя, хвърляйки се светкавично на пода. Другите също се опитаха да го направят, ала бе късно. Автоматът отсреща яростно затрещя. Двамата приятели на Сашето се строполиха, оплискани в кръв. Сашето отдолу откри огън със собствения си пистолет. Всичко стана за секунди. Автоматчикът отсреща бе вече изчезнал. Приятелите на Сашето се давеха в кръвта си.

– Пепи! – изкрещя Сашето към единия си приятел, повдигайки го от пода. – Пеп-и-и... Ицо – хвърли се към другия.

– Умирам, копеле – промълви въпросният Ицо. – Това е работа на Черния...

Сашето се хвана за главата.

– А-а-а-а – изкрещя отново с все сила. – А-а-а ...

И този негов неистов крясък сякаш го върна назад в годините, в ония дни, когато започна всичко...