І.

В началото на 1040 година зимата бе сурова и тежка, но в първите дни на месец сухи пролетта се втурна изведнъж, бурно, без предизвестия и помайване, което позволи на група български пратеници да поемат дългия път към Унгария. От времето на Симеон малцина прекосяваха ателкузката земя. Този път бяха трима: великият войвода Вишан Габра, представителят на стария багаински род кавхан Горазд Чубра и един не така известен стотник, когото всички наричаха просто Смилко.

Пътят им свършваше на южния бряг на езерото Балатон – на хълма, известен като Възвишението на богоизбраните. Двукатата сграда в Кишдялан се издигаше сред две хиляди холда смолиста, плодородна земя. Масивната й каменна основа бе обгърната в зеленина от бръшляна, който пълзеше към островърхия покрив и стърчащите кули. Дъбовата, обкована с желязо порта беше тежка. Към нея водеха широки стъпала от нумидийски мрамор – стил, присъщ на католическите чуждоземски твърдини. Градежът и щедрото великолепие на украсата бяха дело на самоукия, но известен майстор Франческо Варин.

Влиянието на Рим бе присадило разкоша и уязвимата разпуснатост, които се налагаха като достойни нрави. В това място, както и в кралския дворец в Буда си даваха среща лицемерието, лекомислието и сладострастието. Иначе навред всичко бе замряло в тихите звуци на мир, доволство и разкош, сякаш човек не се движеше по тревната шир, а плуваше над нея волен като птица, медоносен като пчела и щастлив, щастлив…

Българите се спешиха и през лъката приближиха стъгдата с изтръпнали от ездата нозе. Насреща им се завтече едър пес, но спря на няколко разкрача с ръмжене и оголени зъби. Това куче рядко лаеше, по-често хапеше. Не страшилище, а истински пазач.

• Стража, вълци са влезли в имението! – извика някой на унгарски.

В трема наскачаха мъже, зазвънтяха оръжия. Пресрещнаха ги. На фона на сътвореното и на природното изящество видът на натрапниците наистина изглеждаше животински. Те пристъпваха с космати навуща и опърпани опинци. Двамина от тях бяха гологлави. Чорлавите им, сплъстени коси приличаха на лъвски гриви. Третият бе нахлупил до веждите си рунтава шапка от лисича кожа. Цветът на одеждите им трудно можеше да се определи – тъмен, с поизбелели оттенъци, наситени в диплите, където се бяха наслоили мръсотия и прах от дългия път. На плещите си и тримата носеха раирани гуни от тепана вълна. Бяха със свалени качулки, надигнати от презрамчените лъкове и колчани. Очите им гледаха мрачно, но дръзко. Заговориха, ала речта им остана неразбрана. Стражниците се досетиха, че са сънародници на техния господар, някакви български таркани – при него идеха, искаха да го видят.

− Спокойно, Хектор! – усмириха кучето те.

Към странниците се отнесоха почтително, не посмяха да ги изгонят. Откак българите бяха разгромили угрите при Леха те не криеха своето уважение към пославянчените си събратя. Появи се и тълмач, който обясни, че владетелят е уморен и си почива след вчерашния лов. Предложиха им да поседнат и отдъхнат в близката беседка. Тя бе открита, на припек, а времето слънчево, но подухваше лек ветрец, та беше поносимо.

След около час измежду окичените с барелефи колони, изобразяващи подвизите на антични герои и богове, се появи около 40-годишен мъж, снажен, с плещести рамене, силни гърди и мускулести ръце, които изглеждаха някак си не на място над скъпите му одежди. Беше облечен в атлаз и сърма, с онази пищност на дрехите, която можеха да си позволят само знатните по род. Пременен като тафра, той носеше дълга тъмночервена тога, препасана с широк, извезан със злато колан, на който висеше средноголям нож или по-скоро скъпа къса венецианска кама, ако се съдеше по канията. Изпод хитона му се подаваха карминени чизми от еленска кожа. Беше гологлав, с още влажна от натриването с благоуханни масла коса, прихваната с копринена мрежичка, украсена с кехлибарени мъниста, иначе косата му щеше да стигне почти до раменете. Нещо властно се таеше в очите му, което издаваше човека-господар и потомствения аристократ. Телохранители го следваха от двете му страни.

Този мъж бе Петър Делян – първородният син на Гаврил Радомир, чиято съпруга Маргарета – дъщеря на унгарския крал Геза и сестра на Стефан Велики, го бе напуснала бременна, за да се върне завинаги в Маджарско, и тук, в женския православен метох във Веспремвьолд, да роди своята рожба, плод на смесена кръв. Този метох се предпочиташе от знатните особи, защото бе изграден от монасите на манастира „Св. Йоан Кръстител“.

Българо-унгарският властел се спусна покрай широката и дълга балюстрада на стълбището. Той веднага се досети откъде идваха и какви бяха тези хора. Външността им ги издаваше още преди да проговорят. Лицето му, обрамчено с красива, добре поддържана брада остана безизразно. Не се зарадва на появата им, но поради свещения закон на гостоприемството потисна, макар и с не особен успех, ненавистта и презрението си към незваните люде.

− Салве*, юнаци! Какво ви води насам? – попита Делян на латино-български, като ги огледа, както земеделецът съзерцава някакъв бурен, току-що появил се в нивата му. Първото, което си помисли за водача им, бе дали този човек съзнава колко щедра е била природата към него. Такива хора се раждаха предимно в планината и си говореха от връх на връх.

− Ти ли си внукът на Самуил? Да се свети името му! – попита най-възрастният, като първо помръдна брада и чак след това се чу гласът му, глух и дълбок, като че идваше от недрата на бездънна пещера.

Беше едър мъж. В ботушите му можеха да влязат по два нормални крака. Но най-напред биеше на очи силният, мускулест врат, широк колкото лицето му, и това, че е еднорък. Лявата ръка я нямаше почти до рамото. Високото чело, леко издадената челюст и острият поглед придаваха на външността му решителност. Лицето бе щедро набраздено, а брадата прикриваше десетки белези и рани. Главата му приличаше на глинен съд, строшен на парчета и после слепен неумело от пиян грънчар. Имаше дивата глава на Лаокоон, за която каменоделците би трябвало да наддават. Тялото му напомняше бойно поле. Наричаха го Кърпения. Не беше желателно човек да го среща по вечерно време или в среднощна доба, осветен от факла.

− Да допуснем… – Делян знаеше, че всички неканени гости вещаят неприятности.

− Значи си комис Делян, канартикин, правнук на комит Никола и Рипсия, но в жилите ти тече царска кръв. Демек, динат си…

Говорещият не падна ничком пред нозете му, а само се поклони дълбоко и почтително. Не му отиваше на възрастта да бие чело о земята. Другите двама с чупене в кръста също изразиха почитта си.

− Добре си живееш – подхвърли пратеникът и с горчивина си помисли, че докато едни се радват тук на охолен живот, други в родината му робуват и умират без капка надежда взорът им да види някакъв светлик.

− Дал Бог всекиму… А това е моят тълмач. Казва се Давид Хортач − поясни Делян, като посочи към невисокия, понатежал от годините възрастен мъж, който досега им бе превеждал. − Не е унгарец, българин е. Кръстен е на едно от възвишенията край Солун. Благодарение на него се разбираме. Проводен е след раждането ми от моя дядо, за да ме научи на четмо и писмо, да проговоря български и да не забравя езика ви.

Учителят на мига се бе понравил на някогашния малчуган. Той го бе поел още от детските години. Високообразован, сладкодумен, Давид Хортач с лекота го развеждаше из книгите и евангелието, из трудовете на древногръцките философи. Всяка дума у него бе образ, движение, багра. Наред с полезните науки, го бе изучил на ненавистния му бащин език, на българския правоговор, тълкуването на смисъла и синтаксиса; а като юноша – да язди кон, да опъва лък, да напада с меч и да се отбранява. Покровителстваше го ден и нощ. Така Делян съхрани своя корен. Постепенно всички започнаха да се възхищават на Хортач, докато друг недолюбван възпитател преподаваше на Петър латински и реторика.

− Здравей, пресветли княже! – заговори Кърпения. Имаше прошарена кика, която покриваше веждите му, падаше до очите и от бухналата брада лицето му едва се виждаше, но от него най се набиваше в очи големият нос. Това му придаваше зловещ вид. − Един стар воин те поздравява, храбри канартикине! Аз съм син на войводата Радой Габра. Вишан ме зоват. Вишан Габра. При баща ти бях велик боил и войвода, или оглутаркан понашему. Но съм се сражавал и под хоругвите на Самуила. Тогава бях тисячник.

Радой Габра бе някогашен рибар от Охридското езеро, когото дядото на Делян бе приел в своята най-вярна свита, а той доведе и поведе със себе си и невръстния Вишан.

− А това е Горазд Чубра – Габра посочи закръгления мъж с голяма глава и къси крака, поради което тялото му изглеждаше несъразмерно. Той бе попрегърбен от мускули и сила, но носеше къс меч, щото дългият щеше да се влачи по земята и да оставя бразда.

Чубра отново се поклони. Сипаничавото му лице, със следи от едра шарка, бе издялано като от корена на изсъхнал дъб. Рунтавите му вежди наподобяваха две настръхнали стрехи. Той бе стотник при Радомира...

Третият, когото Вишан представи само като Смилко, стърчеше сух и кльощав. Раменете му се събираха напред като крилете на мършава птица. Без мустаци и брада, лицето му изглеждаше бебешко. Със свалена лисича шапка, сега се виждаше, че косата му не пада върху ушите, а е стегната на опашка отзад.