I.

В просъница чу телефонния звън и отвори първо едното си око достатъчно широко, за да види стрелките на часовника. Беше рано, прекалено рано според първоначалната нагласа.

Този ден следователят Максим Гешев си бе взел почивка, наречена компенсация, за да се възстанови след приключването на поредния заплетен случай. Ето че отново го викаха, при това не в службата, а на продиктуван адрес. Значи го очакваше нещо неприятно: за едни навярно ужасно престъпление, за други любопитна сензация, а за него просто работа.

- Идвам веднага, дори няма да си обуя чорапите.

- Не забравяй обаче панталоните — пошегува се дежурният.

- По дяволите! — рече и напъха крак в тях. Помисли си, че разочарованието е с вкус на мента: близваш — сладко, преглъщаш — пивко, а после не можеш да си на­мериш място от махмурлук.

С глава размътена от краткия сън, Максим нахлузи чехлите и се запъти към банята. Процедурата, която друг път траеше около половин час, сега изпълни за по-малко от десет минути. „Не мога ли да се разболея?“ Точно от това се нуждаеше — морална дилема като първи проблем за деня. „Защо все на мен се случва?“ Неправдата особено дразнеше сега през юни, когато светът се събуждаше за нов живот — месеца на прехода между пролетната прохлада и горещината на лятото.

Вън времето беше фантастично. Слънцето вече ярко блестеше. Имаше чувството, че ако вдигне ръце и ще бръкне в светлината. В ден като този не ти се иска да се цапаш, а да се събуеш бос и да тръгнеш нанякъде по росната трева. Но той се метна в „своята гордост и радост“ и я подкара с километър под скоростта, при която колата започваше да вибрира.

Комплексът бе смесица от недодялани панелни блокове и голи тревни пространства, които след години щяха да се покрият с високостеблена растителност, ако дотогава не насъскаха багерите срещу тях. Площадката пред входа бе оградена с ленти. Паркингът жужеше задръстен от хора и коли. Значи „ескадронът на смъртта“, в чийто състав беше включен и той още правеше огледа, което подсказваше, че не са изнесли намерения труп. Позна микробусчето на оперативната група. Вече бяха пристигнали и два телевизионни екипа. Някои от жълтите вестници още следобед щяха да раздуят новината.

Постовият не го позна. Показа му служебната си карта, а той услужливо го упъти:

- На последния етаж. Жертвата е Кирил Баръмов.

Бе свикнал с еднотипните жилищни блокове, невзрачните мръсни входове, с разбитите пощенски кутии, които сякаш ти се зъбеха насреща, или направо се кикотеха, докато преодоляваш минираното от угарки, храчки и кучешки изпражнения фоайе. Асансьорът, придобивка от миналия век, заскрибуца нагоре.

Веднага разбра в кой от трите апартамента трябва да влезе. Вратата беше леко открехната, отвътре се чуваше глъч, а отпред стоеше униформен полицай. Лъхна го спарен мирис на мухъл, на гнило, на разлагаща се плът и химикал. По това време на годината на труповете не им трябваше много, за да започнат да вонят. Максим Гешев извади от чантичката си тубичка с ментолов вазелин, цръкна по малко в двете си ноздри и едва тогава прекрачи прага на гарсониерата. Сякаш се озова в склад за стари вещи. В жилището имаше толкова боклуци, че дори едно депо за отпадъци едва ли можеше да ги побере. Дясната стена се скриваше от кашони, накамарени един върху друг и достигащи почти до тавана. Много малко от тях бяха вързани, препълнени с вестници и книги. От другите се подаваха празни бутилки и буркани, продънени тенджери, счупени абажури, огънати джанти.

- Всичко е прекрасно, чисто и уютно — намери сили да се пошегува дежурният дознател, щом го видя. — Внимавай не вдигай прах, за да не кихнеш. След този оглед ще трябва да се имунизираме.

- Може би, но със сигурност дезинфекцията не ни мърда. Здравей, какво е положението?

- На домакина му се е случила случка! — каза натъртено дознателят.

- Мъртъв ли е?

- Не може да бъде по-мъртъв. Хем лежи прострелян с куршум в главата, хем е с отрязани топки.

- Остава да кажеш, че и тестисите му са в устата.

- Точно те липсват. На твое място бих се концентрирал именно върху тях, защото се обзалагам, че оръжието е незаконно. Намерим ли топките — ще пипнем и убиеца.

Според колегите му обаче, те навярно бяха изконсумирани като част от менюто на кастратора.

Другите вече бяха взели „мярката за ковчега“, както обичаха да казват, а специалистът по отпечатъците затваряше куфарчето си.

- Къде е трупа?

- Зад холния бюфет.

След две крачки го забеляза. Беше около петдесет годишен мъж, с мазна и сплъстена коса, с големи, някак щръкнали уши. Бе полегнал на една страна, върху собствената си сгъстена кръв, с неестествено подвити крака. Очите му бяха широко отворени и зачервени. Под тях забеляза добре очертани торбички. Яката на ризата му стоеше халтаво на врата. Имаше вид на човек, който не се е къпал от времето на последния режим на водата. Въпреки вазелина, тежката воня удари Гешев в ноздрите. Смъкнатият панталон бе подгизнал и потъмнял от съсирената кръв. Дланите не бяха свити в юмрук, което показваше, че е бил умъртвен, а след това кастриран. Втренчи се в останките на мъжа. Картината не бе от най-приятните, но всяка дреболийка беше съществена, защото тялото никога вече нямаше да бъде в това положение. В съзнанието му изплува запомнена констатация от лекциите по антропология: „Човек изпъква над останалите живи същества, защото единствен е изправен.“ Но смъртта го поваля безмилостно и завинаги. Когато свърши с физическата страна на огледа, отстъпи назад и се взря в гледката от разстояние, сякаш извършваше психологически анализ на престъплението.

На стената имаше надпис: „Отмъщението на Христос!“ Без да бъде образец на красотата, изписано с малко разкривени печатни букви, посланието бе съвсем кратко, но в него бе казано само толкова, колкото е трябвало да се каже. По-късно графолозите щяха да го анализират и да заключат, че е написано набързо с кръвта на убития, в състояние на гняв, примесена с някаква удовлетвореност. Фразата, сътворена с дясната или с лявата ръка, подсказваше едно хладнокръвно, добре обмислено убийство. Нямаше инициали или друго загатване за авторство, но така или иначе, в оставената епитафия убиецът бе подписал поне две смъртни присъди: на Кирил Баръмов и своята.

Неусетно запали първата си цигара за деня. Взе я от кутията на старшия инспектор Гиго Гигов, защото вече половин месец се опитваше да ги откаже. Но както казваше Марк Твен: „Лесно е да се откажеш от цигарите! Правил съм го дузина пъти!“

- Това несъмнено е извършено от умопобъркан — обади се водачът на кучето.

- Всеки убиец е побъркан — каза Гигов.

- Може би, но някои са по-преднамерени от други. Докторе, - обърна се Гешев към съдебния лекар. — Нали първо го е убил, а след това го е кастрирал?

- Според състоянието на тялото мисля, че точно така е постъпил. При обратната хронология болката е ужасна. Лицето щеше да бъде изкривено. Щяло е да се вдигне много шум. Освен, ако преди това не го е омаломощил. Искам да кажа — да го е привел в безпомощно състояние, но засега не виждам други рани, а дали е имало опиати ще покаже експертизата.

- Правил ли е секс? Има ли подобна интервенция?

- Това ще кажа след аутопсията.

Явно е бил някой главорез. Не е имал никакви угризения. Първо е стрелял, като е заставил жертвата си да коленичи с лице към стената. Накарал го е да вдигне ръце. Това показваха двата отпечатъка от длани върху стената, на около метър от пода. Стрелял е в тила — стила на мафията. Един куршум и никакъв шанс! Съществуват стотици доказателства, че хората по-често оцеляват след фронтална мозъчна травма, отколкото след попадения в тила. Максим си представи пукота от успешния изстрел в главата — съвсем различен от този, когато проектилът влиза в мека плът. Когато нещастникът се е катурнал, окървавен и безмълвен встрани, го е обърнал, разкопчал му е панталоните и навярно с нож го е превърнал от баритон в сопран, при условие, че можеше да пропее отново. Дали всичко е извършил за удоволствие, с лекота, или просто е въпрос на мъст, на изпълнение на нечия поръчка? Това тепърва трябваше да се установи.

Максим Гешев бе виждал много жертви. Тази бе само поредната в списъка му. Но досега не се бе натъквал на такова разностилие: комбинация от огнестрелно и хладно оръжие. Сякаш извършителите бяха двама.

- Кога точно се е случило?

- Преди три-четири дни вечерта съседите са чули нещо като заглушен пукот и сподавен вик. Било е късно, точно преди да си легнат. И лампата е намерена светната.

- А кога обикновено си лягат?

- Около двадесет и три часа.

- Идентифициран ли е?

- Да, от съседката, която го е открила. Тя ни се обади - каза дежурният дознател.

Гешев водеше разговорите с ченгетата от дежурната група, застанал в самоуверена, разхлабена поза на спортист, на човек умеещ да контролира стройното си мускулесто, но гъвкаво тяло.

- Всичко ли „олизахте“? - поинтересува се той макар да не се съмняваше в тяхното усърдие

- Почти, не смятам обаче да ровим в онези боклуци - дознателят посочи с отвращение кашоните до стената. - Едва ли ще намерим нещо съществено в отпадъчната хартия и очуканите джунджурии.

- А какво открихте досега?

- Убийството е добре планирано и обмислено, дори изпипано. Липсват качествени пръстови отпечатъци Затова пък заснехме следи от маратонки — каза Гиго Гигов

- Навярно убиецът е бил с ръкавици, по всяка вероятност латексови, защото пръстовите отпечатъци са размазани и негодни за идентифициране — поясни експертът.

Гешев обаче знаеше: оставиш ли някъде отпечатъци от пръсти, никога не можеш да ги заличиш напълно. Съществуват усъвършенствани методи за откриването им с нинхидрин и лазер с аргонов йон. Макар и мърляви, отпечатъците влизаха в компютъра. Имаше случаи, когато лабораторията извършваше цялата работа, без арестуването, разбира се. Но научното разследване не е само боравене с химикали и най-съвременни технически средства То включва съвместната работа със специалистите от оперативната група, та дори и с кучето-следотърсач.

- Открихме и една гилза 9 х18. Стреляно е по всяка вероятност с „Макаров“ - продължи Гигов. — На дулото му е било надянато пластмасово шише. Намерихме го до група с пробито дъно. То е притъпило звука от изстрела. Ефектът е като от заглушител. Затова никой от съседите не е чул нещо по-обезпокоително, не се е усъмнил. Може би заради импровизирания заглушител, а може би поради попадане в костта, отпред няма изходно отверстие. При аутопсията ще извадим куршума и ще го изпратим за експертиза.

Гиго Гигов, чийто баща (човек с чувство за хармония), бе решил, че ще е удачно да даде на сина си собствено име, което да е съзвучно с фамилията, имаше репутацията на ченге, с чийто темп трудно се съобразяваш. Умът му бе остър като бръснач . Максим Гешев завидя на непоклатимото спокойствие на старшия оперативен работник от сектор „Убийства“. В очите му откри голяма доза претръпналост. Напрегнатото всекидневие почти не беше оставило физически белези по него, ако не се брои белият кичур, като мълния върху главата му. Гешев знаеше, че има какво да научи от Гиго Гигов, защото той бе човек, от когото можеш да почерпиш знания и опит. Разбира се, за нищо на света не искаше да се издаде, че се учи от него, но това не променяше същността на нещата. В същото време държеше Гигов да го хареса. Беше разбрал, че той е способно и умно ченге, инстинктът му подсказваше това.

- А сега искам да огледам помещението. „Помещението“ беше подходящата дума за човек, който не си е свалил униформената фуражка, дори и да се разхожда гологлав из апартамента.

Застана в центъра на едва огряната от слънцето панелна кутийка. Теоретически, при светлината на лампата и липсата на пердета, имаше вероятност от отсрещните блокове някои да е видял нещо, но стъклата бяха толкова оплюти от мухи и зацапани, че навярно отдалече изглеждаха сякаш са облепени с оризова хартия. „Тези прозорци не са отваряни поне от пет години — отбеляза за себе си той. - Баръмов вече е мъртъв. Това би трябвало да промени пейзажа от апартамента. Не е справедливо интериорът и гледката да останат същите“ - приближи се, завъртя и задърпа дръжката. С много усилие и скърцане рамката помръдна, после изстена за последно и свежият въздух на Витоша нахлу в стаята. Проследи с поглед силуета на един гълъб, който се разхождаше по близкия перваз. Птицата клъвна нещо, а вятърът разроши перушината ѝ, тя стана двойно по-голяма. Все пак си струваше да прати хора да поразпитат в срещуположните блокове и дано имаха поне малко късмет. Гиго обаче го бе изпреварил, но за съжаление никой не бе видял нищо.

Стаята, колкото и да бе мръсна и разхвърляна, носеше белезите на претърсване, извършено от мъже с чевръсти ръце, опитали се, но не сполучили да върнат всичко на място. Личеше си и не само от следите черен прах за вземане на отпечатъци, че тук е тършувано.

Мебелите, някога с добро качество, вече бяха овехтели и окуцели, също като скъпото, но занемарено пиано „Либерман“ в срещуположния ъгъл, което нямаше място тук. То принадлежеше към друг свят, към света на радостта и топлотата. Все едно да видиш шевна машина в минен забой, или струг в цех за сладолед. Стана му още по-неуютно. Вдигна капака и засвири гамата. Беше учудващо добре настроено.

На стената имаше избелял плакат и миналогодишен календар, завинаги останал отворен на юли. Интериорът изглеждаше така, сякаш в тази дупка от години не е влизала жена. Напукано огледало, олющени тапети, тавани - по-скоро черни, отколкото бели. Въобще всичко се нуждаеше не от майстор и химическо чистене, а от клечка кибрит.

Зад една от тръбите на парната инсталация, със свалени радиатори, имаше две по-бели петна. Навярно са били подпъхнати снимки които сега липсваха. Дали убиецът ги е взел? Дали не са били една от целите на посещението му?

- Прибрахме всичко по-ценно - обади се глас зад него. Беше на Гиго Гигов. — В тоалетната чиния имаше следи от горена хартия. Открихме неголямо късче. По дебелината и лъскавината личеше, че е част от снимка. Експертът прибра остатъците за анализ. В лабораторията ще установят може ли да се възстанови и има ли съществен фрагмент на нея.

Телефонният апарат беше с изтръгната розетка. Това можеше да му е естественото състояние от месеци насам, а можеше и по време на убийството да е прекъснат. Трябваше да проверят кой е номера и дали абонатът редовно си е плащал сметките.

Отвори гардероба. Дрехите, някога изискани, сега бяха захабени, даже мърляви. Въобще в този помръкнал дом имаше нещо истерично, долавяше се ехото на отчаянието. С какво ли се е занимавал Кирил Баръмов? Ако в някоя от картотеките имаше негово досие или биографична справка, щеше да прочете, че „обектът Баръмов е умен, но нереализирал се в живота гражданин“. Първото щеше да бъде като компенсация за очевидната истина, защото едва ли някои умен щеше да позволи да стигне до най-долното стъпало на живота.

В горното чекмедже на холния бюфет имаше пожълтели квитанции от платени сметки. Откри няколко визитки, стар телефонен указател и карта на града. Моливи, химикалки, празна кутия от цигари, тапи, бирени капачки. Прибра визитките. За какво ли му беше на Баръмов тази карта? Навярно беше свързана с миналата му професия. Имаше и ракличка за бижута. Беше празна. Едва ли нещо скоро е държано в нея, за да се допусне че е станало повод за убийство и грабеж. Надали поканеният гост е търсел бижута и пари. В това първоначално бяха сигурни и специалистите от оперативната група, но неочаквана находка ги бе опровергала. При по-внимателния оглед на плочките под мивката в банята, над самия канал, откриха тайна ниша. В нея бе напъхано найлоново пликче с няколко стодоларови банкноти, при това нови-новенички. Едва ли бяха останали от добрите стари времена, скътани „за черни дни“. Къде по-черни дни от тези — да си на ръба на мизерията, освен ако в завещанието си Баръмов не бе упоменал, че иска с тях да му устроят погребението.

Гешев повъртя безцелно ракличката в ръка. На дъно то ѝ, откъм долната страна, имаше изписани числа: 26 10 81. Можеше да е телефонен номер, а можеше и да е рождена дата. Нанесе ги прилежно в тефтерчето си. Отвори средното чекмедже. Видя кутия със заоблени ръбове и почти заличена дърворезба върху капака. В нея бяха подредени някакви инструменти. Личеше си, че са на почит и второ — отдавна не бяха употребявани. Кутията беше нещо повече от хранилище. Бе нещо лично. Показваше че навремето собственикът и е бил не само майстор, но и естет. Провери - нямаше нито двойно дъно, нито скрити отделения.

- Някога с тях се е извършвала прецизна работа — обади се Гиго Гигов, който внимателно го наблюдаваше отстрани.

- За какво се употребяват?

- Според мен, собственикът им е бил акордьор на пиана, освен ако не са били откраднати.

- Съмнявам се. Ако не са свързани с някакъв спомен досега да са се превърнали в празни бутилки.

- Май си прав. Впрочем, открихме някаква тетрадка, нещо като дневник на поръчките. Някога е бил много акуратен. Записвал е не само адресите и датите, но и часовете изразходвани за всяка работа. Жалко, че от три години и половина няма никакви поръчки. Навярно затова се е и пропил.

Максим се опита да затвори с ритник най-долното чекмедже, което беше празно. То заяде и само дето не се разпадна. Докато го наместваше видя ъгълчето на Sim-карта, която се бе подпъхнала между страницата и дъното. Издърпа я с пинцети и я сложи в найлоново пликче. Можеше да се окаже интересна следа. Странно — собственикът на жилището май вече нямаше дори телефон, а притежаваше част от друго по-съвременно средство за комуникация, което въобще не бе по джоба на неговия издухан бюджет.

В кухнята мивката бе препълнена с мръсни чаши и чинии. Отдолу стената бе издраскана. „Отвинтвали са сифона, за да проверят съдържанието му. Браво на момчетата!“ На пода в купичка имаше храна за котка — почерняла и спечена. Видя празния хладилник, трохите по масата, недокоснатите от седмица мръсни дрехи на стола и отново усети трагизма на този жълтозъбоусмихнат отчаян живот, от който ти идва да се самоубиеш. Но друг бе свършил тази работа, при това професионално и ужасно жестоко!

Вратата на кухнята се открехна с леко, продължително изскърцване. Максим усети прокрадващото се движение с фибрите на цялото си тяло. Преди още да проумее какво става посегна към пистолета си. Добре че беше сам. Влезе котка — голяма, шарена, с пухкава опашка. Дойде до краката му и се отърка в тях. Тя бе причина за откриването на трупа. Съседката я видяла да драска повратата. С настойчивото си мяукане ги подлудила. На втория ден се усъмнили, че нещо е станало и повикали полиция. Навярно четириногото е излязло заедно с убиеца. Дали се е отъркало и в неговите крака?

Погледна часовника си. Изненада се, че са минали повече от три часа. Колегите му вече бяха разпитали всички съседи от врата на врата, но никой нищо съществено не бе видял. В такива панелки хората се разминават като непознати и рядко контактуват помежду си, освен ако не са пенсионери.