Квадрат от петима
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 396
Много е хубаво, когато в съвременен роман срещнеш отблясък от твое старо любимо четиво. В „Квадрат от петима“ на Пламен Трайков съзирам отблясък от два романа на Христо Калчев „Луда вода“ и „Вътрешна светлина“, публикувани далеч преди „вулгарните“ му романи, в началото на 80-те години на миналия век. С тях Христо Калчев показа истинския си ръст на романист.
В новия си роман Пламен Трайков ни поднася пестеливи, но цветни характеристики на персонажите, стегнат и естествен диалог, многопластова действителност, увита в одраната кожа на истинския живот. Авторът уверено, без менторство, води читателя в сложните лабиринти на човешките взаимоотношения, които изграждат пълнокръвната тъкан на произведението. Любовта преминава в ненавист, чувственият секс оправдава изневярата (впрочем богатото, изненадващо и с много полутонове описание на еротичните сцени е допълнителен бонус за читателите), хазартът от професия се превръща в начин на живот. Но под всичко това невидимо тлеят въглените на обичта и на прошката.
С „Квадрат от петима“ Пламен Трайков прави истинската си крачка към своята зряла възраст на романист.
Деян Енев
Виж повече...
Квадрат от петима
Пламен Трайков
... – Не умирай, Огнян! – изхлипа Любина. Двамата мъже вдигаха лежащия, когато входната врата се отвори без почукване и в жилището нахълтаха трима маскирани в полицейски униформи.
– Никой да не мърда! – заплашително произнесе единият, открояващ се с високия си ръст.
Присъстващите се вторачиха в новодошлите.
– Какво става тук? – попита същият полицай, вероятно офицер.
– Откарваме човека! – поясни лекарят, мъж на средна възраст с изцяло побелели коси в тон с бялата му престилка. До него шофьорът на линейката, чието лице издаваше умора, пристъпваше от крак на крак.
– Този ли е Огнян Момчилов? – едрият полицай посочи с пръст обекта на лекарско внимание. – Имаме заповед за задържането му!
– Но той е в несвяст, вижте го! – докторът обърна глава към лежащия на канапето, към изпитото му брадясало, блестящо от пот лице с блуждаещи очи.
– Обвинен е в убийство на жената, с която е живял на семейни начала!
– Абсурд! – Любина се поколеба. – Не е такъв човек!
– Вие коя сте?
– Аз съм... Любина Величкова. По мъж Ковачева.
– Какво общо имате със заподозрения?
– Ннищо.
– Каква работа имате тук?
– Ами... Аз... аз съм бившата му съпруга. Той ми се обади и аз...
– Дайте си личната карта! – Полицаят смъкна маската си и я пъхна в джоба на куртката си. Имаше войнишка подстрижка, голям камбест нос и дебели устни, които току потрепваха вдясно като тик. Докато се взираше в документа, останалите двама стояха неподвижно и оглеждаха подозрително присъстващите.
– Аз я убих! Любина няма нищо об... – неочаквано промълви положеният в носилката и млъкна.
– Чухте ли?
– Но, господин полицай, той бълнува! – възкликна Любина.
– Той е рецидивист, подсъдим е и по друго дело, пуснат е под гаранция. Вижте челото му, има рана, тя се е съпротивлявала. Вие ли поставихте лепенка? За прикритие.
– Аз, да. Но няма нищо за криене.
– Индиецът ме удари. Няма книжка, а кара. Бързаше да я отведе.
– Какъв индиец? – полицаят застана нащрек, устните му отново затрептяха.
– Казах ви – бълнува. Не може да го арестувате в това състояние! В килията ли искате да умре!? – възнегодува Любина.
– И вие ще дойдете в управлението. Хайде!
– Аз? Но защо!? Аз... нищо те съм направила!
– Очевидно сте замесена. Съучастник. Ще дадете показания за индиеца, за лепенката и всичко, което криете. Ще кажете и майчиното си мляко.
Тя хлъцна и постави длан на уста. Отправи втрещен поглед към полицая.
– Нищо не съм направила – повтори едва-едва, изглеждаше изплашена. – Нямате заповед за мене. – Замълча, за да добави: – Блъфирате, нали?
– Ни най-малко. Следователят ще изслуша версията ви. Не се хваща лесно на лъжи. Направете място, за да не бъдете арестувани всички! С обвинение за възпрепятстване органите на реда!
Лекарят прегради пътя на полицая:
– Първо трябва да се погрижим за живота му, а после, ако е виновен, нека го съдят. Като гледам състоянието му... може да не дочака ареста ви. Не ни бавете, всяка минута е ценна!...
Който днес иска да се бори с лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да преодолее поне пет трудности: трябва да притежава смелостта да пише истината, макар че тя навсякъде бива потискана; трябва да притежава проницателност, за да я разпознава, макар че повсеместно бива прикривана; трябва да владее изкуството да я превръща в оръжие, с което може да се борави; трябва да се упражнява в умението на преценката – да подбира онези, в чиито ръце истината става действаща сила; трябва да се научи на хитроумие, за да я разпространява сред тези хора.
Из „Пет трудности при писането
на истината“, Бертолт Брехт
Опитах да се придържам към препоръките на този класик, но, давах си сметка, никак не бе лесно. Реших да пресъздам хрониката на едни преплетени взаимоотношения, защото извън битовите отговорности това бе последното, което можех да направя за един мъж, вплел съдбата си с тази на три жени. Между които и моята. С това исках поне частично да компенсирам причиненото му от мен преди трийсет, трийсет и пет години. Справила съм се с гордостта, отрязала съм символа ѝ – буйните си коси. Вече побелели. Все по-често се замислям за вечността и се надявам перото ми да е по-спокойно. Не мога да кажа същото за чувствата и постъпките си тогава. Нерядко бивах пристрастна, рязка. И го съдех. Мислех, че имам основание. Сега, от дистанцията на времето, си давам сметка за главното свойство на монетата – че има две страни. Че често съм била несправедлива, користна. Егоистична. Че пръските от житейските бури имат способността да замъгляват фокуса на духовното зрение. За съжаление твърде късно се добрах до тайната на неговия род, а тя през цялото време е била пред очите ми. Вече съм уверена, че именно тя е била в основата на всичко случило се впоследствие. Времето на моето поколение изтича, стореното, уви, е непоправимо, но според родовия терапевт, на който се доверих, осветляването на разкритото от мен би облекчило съдбата на наследниците ни. За да се обезсили действието на неосъзнаваната родова травма. Страхувах се, че ще ме вземат за смахната. Но бях длъжна, надявах се да намеря подходящото време и начин да разбуля пред тях мистерията.
Дано, прочитайки тези редове, младите не ни съдят прекалено строго.
I.
Ако Огнян Момчилов се измъкна сух от делото за смъртта на Кирил Мечков и Челси Чепанска, този път късметът му изневери – по моя преценка предстоеше му да се запознае с решетките от вътрешната им страна. Любина вече не се чувстваше обвързана да плати гаранцията му, както тогава. Най-малко за това, че ѝ изневери и като един баламурник се остави да бъде засмукан и оплетен в мрежите на една извратенячка. Вече бе разбрала що за стока е благоверният ѝ и защо навремето се освободих от него. На човека, за разлика от животното, е дадена способността да мисли и да взема решения. Да е мислил. Нека страда, нямам угризения, той си го получи, рано или късно всеки получава заслуженото. Едва ли има значение дали ще се нарече злопаметност или реминисценция от преживени оскърбления, но помня как бях подценявана и омаловажавана през цялото време на брачното ни съжителство. Бидейки сладострастник, той свеждаше отношенията ни единствено до съвкупление, неговите телесни ищаси не стихнаха и след години. И не че бях особено привлекателна за него – той просто бе едно ненаситно животно, неведнъж го бях наричала коминочистач, в отговор той се хилеше като гьонсурат. Всъщност той би могъл да бъде охарактеризиран с едно кратко изречение: Чифт едри цици бяха достатъчни, за да помрачат разсъдъка му. Още като състуденти ме бе приравнил с кучките, които го облитаха, а се надявах да забележи, че съм различна, че освен впечатляващ бюст, имам и други качества. Единственият ми дефект бяха тънките устни, но едва ли отношението му към мен се дължеше на това, останалите ми физически дадености бяха повече от изкусителни: дълги крака, бразилско дупе, големи кафяви очи и буйна изрусена коса, съзирах завистта у момичетата. Години след раждането на Мери проумях, че дори да имах устните на Анджелина Джоли или Джулия Робъртс, дори да бях принцеса Шарлот от династията Уиндзор, той нямаше да го забележи – защото му липсваха необходимите сетива. Впрочем, той беше такъв не само към жените, а въобще – един повърхностен и безотговорен тип, който не се задълбочаваше в нищо и лекомислено пропиляваше дните си. А се имаше за нещо много и ме смяташе за натрапница. Шестото чувство никога не ме е лъгало – с държанието си ми даваше да разбера, че смята забременяването ми с Мери за шантаж, целящ брачните окови! Никога не ще го забравя! Подсъзнателно бях перманентно потисната от мисълта, че трябва да се примиря с тези отношения до края на дните си. Да се примиря с липсата на любов. Беше неизбежно рано или късно да отправя поглед навън. Както и се случи. Една мисъл на поетесата Мая Анджелоу се бе врязала в съзнанието ми: „Научих, че хората ще забравят какво си казал, ще забравят какво си правил, но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.“ Не се чувствах добре в качеството си на негова съпруга. Ала понякога се чудя на себе си – фамилията ми отдавна е друга – Керкиреос, Стефания Керкиреос – и би трябвало с времето
Момчилов да е избледнял в съзнанието ми, да ми е станал абсолютно безразличен. А аз продължавах да го съдя. Което навярно бе някаква форма на интерес, ако не и нещо повече. Това се потвърди от една случайна среща – срещата, дала новия старт на отношенията ни. В потвърждение сътворих върха на сладоледа – измъкнах го от блатото. Винаги съм знаела, че човешката психика, като нещо ирационално, сътворява парадокси (хващала съм се да тананикам песен, която не понасям).
Извадих го от тресавището (или го натиках по-дълбоко?) в един ведър юнски следобед – току-що се бях прибрала от Кавала, бях напазарувала, стоварвах пликовете в багажника на колата, когато го видях да зяпа пред една витрина със спортни стоки. Е, не е ли малък светът, си казах, не бях го виждала от пет-шест години – от развода. Впрочем не, видях го после и на погребението на Мери, но тогава външният му вид бе последното, което би ме интересувало. На пръв поглед бе същият – дънки, маратонки, тениска с някакъв знак. За мъж, гонещ чериресет и пет, имаше стегнато тяло, липсваше традиционното за тая възраст бирено шкембенце. Лицето му бе изпито, леко брадясал, сивите коси му придаваха улегнал вид. Чаровният някога кривонос грозник. Сигурно беше и същият ветрогон. Нещо трепна в мен. Застанах зад гърба му.
– Огнян Момчилов? Имам двор за озеленяване.
Той се обърна и замръзна. Втрещи се, сякаш бе видял призрак.
– Стефке?
– Да, аз съм.
Мълчеше, чудеше се какво да каже. Огледа ме от глава до пети и аз се ядосах на себе си, защото за част от секундата се погледнах през неговите очи. Бях на средно висок ток, с блуза от жарсе без ръкав, втъкната в пола от тисон малко над коленете, с лек набор в талията – деловия дрескод. Божке, Стефанийо, мигар има значение дали ще те хареса! Бях чела романа му, в който определено ме бе сатанизирал и схващах телепатично мислите му: „Не се е променила особено, макар да гони четиресетте. Същите подозрителни очи, същата грива до задника в гама блонд; същите цици, с които навремето ми заложи капан. Все още може да излъже някой.“.
– Какво правиш, Стефке? Не си ли в Гърция?
– В глобалния свят, Момчилов, хората са в перманентно движение. А Гърция, както знаеш, е на един хвърлей – забелязах ситното ветрило от бръчици около очите му, липсващи преди. Инак същият кадифен поглед, с който навремето омайваше студентките, същото продълговато лице, чувствени устни и голям нос.
– Ти си последната, която очаквах да срещна – продължаваше да ме изучава.
– Аз също. Днес пристигам и хоп – бившата ми голяма любов! Каква случайност!
Той примига.
– Макар че... философите казват, че няма случайности – усмихнах се.
– Когато навремето се пъхна под завивките ми, също беше случайно, нали? И остана за години.
– Е, днес...
– Днес, да чукна на дърво – чукна по главата си, – няма такава опасност.
Докривя ми.
– Е, не съм толкоз опасна.
И двамата не можехме да знаем, че философите щяха да се окажат прави за отношенията ни оттук насетне.
– Още си нахъсан – рекох. – А мина толкоз време.
– Споко, отдавна не си ми дерт.
– Бая години изкарахме заедно – произнесох миролюбиво.
– Хем беше вчера, хем... преди цяла вечност.
– Как си? Не си се променил... поне външно. Виждам, шляеш се безгрижно.
– При мене всичко е на шест – усмихна се малко изкуствено, от някогашната му ослепителна усмивка не бе останало много. – А ти? Как я караш? Изглеждаш по-добре от времето, когато се гиздеше като фолк певица.
– Ако това е комплимент, благодаря.
– И май че... – взря се в лицето ми с видим интерес. И с една полуусмивка. – Май че устните ти вече... не са тънка черта. Турила си... силикон?
Иронизираше ли ме? Дали навремето щеше да ме погледне с други очи, ако имах днешните хубави устни?
– Силикон, не. Евтини неща – не. Добавих малко обем със скъпи хиалурониви филъри и колаген.
Продължи да ме оглежда.
– Не си се направила на патето Дейзи Дък от Дисни Чанъл. Имаш вкус – кимна одобрително.
Хем ми стана приятно, хем си рекох: В качеството си на какъв ще ми даваш оценки?
– По работа ли си тук?
– Да. Пребивавам тук, пребивавам в Кавала. Такава е работата ми. Как е Пламчо? Често мисля за него.
– Ами Пламен... какво... Расте.
Изненадващо и за себе си, подметнах:
– Тротоарът не е най-подходящото място... Ако не бързаш, ела на едно кафе? Апартаментът ми е зад онзи ъгъл. Да разкажеш за Пламчо, много ми липсва.
Неособено ентусиазиран, той направи колеблива гримаса.
– Ами... добре – погледна часовника си. – Разполагам с час и половина. После имам делова среща.
На устата ми бе да кажа: С някоя кучка?, но замълчах.
Долових изненадата му от вида на новия джип 4х4, но се настани свойски, сякаш задникът му всеки ден се возеше луксозно. Но може би, знам ли? Щом седнах, полата ми се насъбра, огледа бедрата ми. С изумени очи обходи интериора на жилището – скосени тавани, хол като физкултурен салон, огромна плазма, футуристично обзавеждане, дизайнерска мебелировка и зеленина. Поднесох му кафето, а на себе си налях и малко бърбън в чаша с лед.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.