ЧАСОВНИКЪТ СЪС ЗЛАТНИЯ ЛАНЕЦ

Снимката я получих много, много години по-късно.

А много, много години преди това баща ми ми беше разказвал за него. С много обич и вълнение. И аз си бях изградила образа му от неговите думи. Достолепен, жилав и горд старец.

Но нека да разкажа...

- Бях още дете - започваше баща ми някоя вечер с ръка, която галеше косите ми, и очи, зареяни в далечното минало, - когато го видях за първи път... - и продължаваше със същия отнесен син поглед в преживяното. - Беше висок, слаб и с много живо лице, а очите му - те искряха от блясък и любов към живота. Никога няма да ги забравя.

- Значи - прекъсвах го аз, - ти приличаш на него?

- Така казваха всички. И бях кръстен на него. Когато го видях, той току-що бе загубил втората си жена и между него и баща ми се проведе странен разговор, който също запомних. Дума по дума. Толкова силно ме впечатли. Татко му каза: "Сам не се живее, ще трябва...", а той отвърна: "Веднъж опитах. Тя беше като патерица за мен, а и аз бях патерица за нея. Това, което беше с майка ти, няма да се повтори с никоя друга. Беше любов. Отгледахме ви с любов, изпратихме ви по вашите пътища с добри пожелания за щастие и късмет. Братята ти се попиляха по Европата, ти единствен се върна в страната ни и се пребори с всичко. Ей на, и министър стана и продължаваш да се бориш за добруването на другите. И семейство сви, и деца народи и най-големия го кръсти на мене. На колко си, сине?" "Навърши десет - отвърна вместо мен баща ми и отново се обърна към дядо ми с думите: - Вече си стар, виждаш, че братята ми не идват, а и аз не бих могъл да идвам често, така че..." "Стар ли? - засмя се той и с две ръце повдигна тежката холна маса с лъвските крака почти до раменете си. - Стар, друг път. И очите ми бягат все по младото. А младото си иска младо..." "За теб е по-добре някоя вдовица, дори с деца..." "Нали вече опитах с една, заедно отгледахме децата й, а и те се пръснаха като пилци по света, и на тях им дадох, колкото на вас, имах ги като свои, дадох им като на свои, а от тях ни вест, ни кост досега. Тя не го преживя горката и си отиде от мъка. Също като майка ти, която все чакаше вест от братята ти." "Все някоя ще те вземе, може и да е млада, нали си богат." "Аз така не ща, а и няма да се резиля на стари години." После заговориха за друго, за мама, която беше отново бременна, за тримата ми братя и за това, че татко копнее за момиче. И още... за държавни дела, а накрая се прегърнаха и дядо ми потупа татко по рамото: "Гордея се с тебе, сине!" Прегърна ме и мен. "Я те видя още веднъж, я не, но и с теб се гордея!" И толкова силно ме стисна в прегръдката си, че едва удържах сълзите си. Тогава ми подари часовника си, златен и със златен ланец, и ми заръча да го пазя като очите си. Знаеш го, дете...

Знаех го. И знаех колко е горд с него и го обича. Видех ли го оставен на масата, го премествах по-навътре, за да не би котката ни, която имаше лошия навик да се качва на нея, да го събори и той да се счупи.

Друга вечер, отново преди заспиване с ръка в косите ми, татко продължаваше:

- Видях го още веднъж, на неговата стогодишнина. Стори ми се същият, жилав и стегнат, с блестящи живи очи. Растяха му нови зъби и се похвали с тях. Все още очите му бягали по младото, но той нямало да става за резил. "Най-важното е достойнството на човека, да не петниш името си, да преживееш живота си в хармония със себе си и да останеш почтен до края. А парите, те се печелят и се губят. Колкото са ми останали, ще ги раздам на домове за сираци. Това е последната ми воля. Поръчвам на теб да я изпълниш. На вас съм дал достатъчно за добър старт. Не зная ще доживея ли, за да видя братята ти, все се моля да са живи и здрави някъде по Европата, да пратят поне хабер някакъв. Ще го дочакам ли... някой ден. Аз съм упорит старец. Ще продължа да чакам. Докато съм жив, ще чакам." - Татко въздъхваше тежко, ръката му замръзваше за миг в косите ми. - Живя до сто и пет години. И не дочака. Сам и все така с любов към живота. И все в очакване. Заминал е в съня си, без да тежи на никого, без да упрекне никого. Смърт на праведник. Татко отпътува до Тулча, без мама и без никой от нас, за да го погребе и изпълни последната му воля. На погребението не дошъл нито един от десетте му сина, единствено съседките, които го наглеждали. И казали само хубави думи за него. Както и аз мога да кажа само хубаво от двете ни срещи. Явно е бил забележителен. И толкова съжалявам, че нямах възможност по-дълго да бъда с него. Но живях с думите му и с повелята му за достойнство и почтеност.

Въздъхваше отново и ставаше, за да вземе часовника и да го залюлее на ланеца пред очите ми.

- Ще ти го оставя на теб. За да пораснеш добро момиче. И да изживееш живота си като прадядо си. Като дядо си, когото също не познаваш, а и той бе забележителен. Някоя вечер ще ти разкажа и за него. Завеща ми сабята си, знаеш я, в гардероба е... Пази и часовника, и сабята, и продължи по нашия път.

Баща ми отдавна го няма, но бе също толкова забележителен като баща си и дядо си. И преживя живота си с достойнство и чест.

Ще мога ли и аз да бъда като тях да преживея живота си с достойнство и чест?

Би трябвало... След техния пример! След като съм тяхното продължение.

След като съм Люцканова. А всъщност не съм от тяхната кръв, не нося техния ген, което баща ми непрекъснато забравяше и аз му благодаря за това. А името Люцкан идва от людски, човек, обърнат към хората, обичащ хората, помагащ на хората...

Аз съм Люцканова. Макар че не успях да опазя нито часовника със златния ланец, нито сабята. Но това е друга история.

Продължавам по техния път. Без часовника със златния ланец, без сабята... Просто по техния път.