И в цветния свят, и навътре в душата

Това не е предговор, защото стихосбирката на Катя Маринова няма нужда от подобно начало. Нейното име на корицата е напълно достатъчно. Достатъчно е, защото името е всичко. То е погледът, мисълта, талантът, усилието. Между тези страници има очи, има мисъл, има усилие и талант. Поезията е чуплива материя и всеки опит да я описваш в известна степен е обречен. И все пак...

Катя Маринова е нарисувала пейзажи. Аз харесвам тези пейзажи, защото те ми ухаят на нещо, което познавам, водят ме по пътеки, по които съм минавал, показват ми светове, които помня. Същевременно разбирам, че няма нищо такова – рисунките тук са само нейни. Нейна е сетивността, която можеш да почувстваш с кожата си, нейни са дърветата, които говорят и шушнат, нейни са цветовете, които се спускат отвсякъде. Само нейни – на Катя, са къщите, хълмовете, тревата и реката.

Тези пейзажи са умни, защото ни карат да помним и да си спомняме, защото ако е ясно, че спомените са началото на края, то тук е ясно, че всичко едва започва. Едва започва за всеки, който ще чете тези страници.

Българската пейзажна лирика изобщо сякаш е завършена и редките опити тя да бъде събрана в антологии сякаш са приключили. Така е и не е точно така. Затова казвам, че пейзажите на Катя Маринова са красиво продължение на онова добро в българската лирика, което наричаме багра, полъх, нюанс, сянка.

В тази книга са събрани и любовни стихотворения. Тук изкушенията са много. Не защото любовта не осенява всеки, а защото разказаната с думи любов е повече от любов. Тя е опит заедно със светлината напред да бъде пренесено и сърцето.

Зрели и трепетни, детайлни и осезаеми, стихотворенията водят направо в епицентъра на взрива – в сърцето. И това е всичко.

Прочетете тази книга. Тя ще ви отведе и навън – в цветния свят, и навътре – в душата, при най-съкровеното. Стоя зад думите си.

Николай Милчев

ТИ РАЗКАЗВАЙ

Не събирай във шепа небето, недей.

И морето без бряг не оставяй.

Много тихо, молитвено тихо запей

и на птиците в здрача разказвай.

Ще те търси с издишана болка кълвач

в изгорелите лунни корали –

изтънява до нишка вселенският плач,

но не спирай, не спирай, разказвай.

Ще те парне с крило окуцял чичопей

ангелично, дъждовно, прозрачно;

изоставен ще рухне последният кей,

но не спирай, разказвай, разказвай...

И когато притихне лиричният град,

през прозорците хвърлил товара си,

откъсни му небе, морско дъно му дай,

превържи му със себе си раните.