Няколко думи от автора

В литературното меню сценарият напомня за аспержите и трюфелите, допадащи на вкуса на капризните кулинари. Не ми се вярва редовият читател да посегне към книга със сценарии, каквато е книгата, която държите. Предполагам, че и коректорът, задължен служебно, не е изпитвал кой знае каква наслада при четенето на тези текстове. Защото, казано откровено, сценарият е четиво само за един читател – за режисьора на бъдещия филм. Само той е човекът, който с помощта на въображението, с тънкия вътрешен слух, с вътрешно око може да чуе, да види и усети зад думите картини, образи, човешка реч, конфликти, сблъсъци, болка и смях – една нова реалност, която може да оживее върху филмовата лента. И когато – с талант и труд – режисьорът успее да прехвърли на лентата виртуалната реалност, тогава той бива наричан автор на филма.

В суматохата около раждането на новата кинотворба почти се забравя, че има още един автор, по-точно един първоавтор, видял във въображението си филма преди всички. Та ако търсим приоритет, в случая яйцето на сценариста е изпреварило кокошката...

Сценаристът е винаги в края на шумната върволица от съучастници в кинопроизводството. Той е най-несуетният, непатетичният, пуснал напред да се вреждат и пререждат пред режисьора актьори, гримьори, костюмери, осветители, шофьор на кран и цветен четец... Сценаристът като старейшина на голяма челяд стои зад тях подсмихнат, сякаш казва: „Ако не бях аз, вас нямаше да ви има“. По-вярното е, че съвсем не си казва това, той не е засегнат, не е обиден, не иска някой да му благодари, да му се чувства длъжен, че един ден да кръщават улици на негово име, да му слагат плочи по фасадите... Да сте чули някъде да има улица на името на Чезаре Дзаватини – великият италианец, който създаде литературата на неореализма? Името на този почти анонимен творец ще има по-голяма дълговечност, отколкото славата на демагози и генералисимуси, оставили образи върху нетрайната емулсия на времето.