Клонинг

Разминах се с едно момиче, после пак и пак и го срещах на други ъгли, в тесни улички, където хората се разминават на ръка разстояние и лицата се помнят. Страшно красиво момиче. Няма как да го сбъркаш.

– Невероятна – каза и един приятел, когото срещнах. Той също я видял. Видял и други, досущ като нея, защото не можела да е тя; той тичал. Правел редовния си джогинг в парка и там я виждал отново и отново по алеите. Тичал десет километра и я видял пет-шест пъти.

Значи са много, решихме.

И беше истина. Градът и парковете се напълниха с нея. Непривично някак стана. Толкова красота навсякъде и все сама и непристъпна. Нито една от тези с бебешка количка; да кажеш, реализирана жена. Достъпна за разговор за кучета, фризьори и всякакви домашни твари. Видях я и в няколко телевизии и все с различни имена и все патрициански: Електра, Виктория, Калиопа, Деметра, Елизабет. Съобщава времето. Странни прогнози от едни и същи ослепителни жени по различни канали и винаги няколко градуса разлика, все едно живеем в необятна и непредсказуема страна.

Е, хората не са толкова чалнати и започна да им прави впечатление. Първо скочиха съпругите, защото, казвам ви, не може да има такива жени. Една майка обвинила една от тези кокони, че є откраднала портмонето, и полицията в този случай се разтърча, събра всичките ослепителни заподозрени, голям кеф било за полицаите да бръкнат с поглед в душите им и да ги питат: „А вие алиби имате ли?“. Викнали в районното и обвинителката, за да разпознае крадлата, и жената, като ги гледала през огледалното стъкло, изтръпнала от ужас, защото всички били абсолютно еднакви, дори една бръчка нямали разлика. Полицията събрала отпечатъците на красавиците. Всички отпечатъци били еднакви и от този момент натам историята стана заплетена. Някой отгоре се обадил на началника на полицията и му казал да действа в пълна тайна и тия госпожички изчезнаха от улиците.

Та събраха ги всичките и стана по-пусто и ежедневно.

Мисля, че нито една не оставиха на свобода, и малко ме напряга тази мисъл, защото все пак една от тях остана вкъщи и сигурно вече я търсят, понеже са под бройка.

Преди седмица звънна на вратата ми тази жена, за която трябва да си разтъркаш очите или да се ощипеш, за да си сигурен, че е истинска. Появи се на прага усмихната в повече и предлагаше някаква екскурзия, а аз, нали знаете, съм ерген и с доста свободно време и є викам заповядайте, влезте, конкурсите за красота не са ми в ресора, но все познавам този онзи и вече няма да ви се налага да продавате екскурзии. А тя, все едно нищо не е чула, продължи да разказва за екскурзията до съзвездието Косите на Вероника, защото това било най-прекрасното нещо на света, извади от чантата си на колела два шлема, които сложихме на главите, пуснахме капаците и попътувахме. В речника си нямам думи да опиша тоя трип, обаче не се подсмихвайте надменно, защото и вие, нищо че сте чели повече, и вие не можете да го опишете. Ние си имаме думи само за нашия си свят. Онзи там не може да се опише. Не мога да кажа например, че там имаха нещо като коне. Те имаха нещо, което няма нищо общо с конете, а само го ползваха като кон.

Като се върнахме и свалихме шлемовете, се оказа, че е минала една седмица, откакто започнахме пътуването. Момичето звънна на вратата ми в понеделник, помня добре, а всички програми, които включих след завръщането ни, твърдяха, че е неделя. Отсамният свят ми се видя като стар и разпадащ се металургичен комбинат, а климатът – мрачен и кишав. Хората хич и не исках да ги погледна в очите, защото ми бяха ясни всичките им свинщини.

По телевизията показваха масирана акция, при която полицията прибираше всички тия ослепителни патрицианки, защото не били хора, макар че изглеждали като жени. Имаше и сърцераздирателни сцени, в които те молеха най-прочувствено да бъдат оставени на свобода, но никакви молби не помагаха, ами ги затваряха в камионетките и ги извозваха нанякъде. Светли, стройни жени също пострадаха, но тяхната красота, как да ви кажа, не можеше да се мери с ония: винаги имаха някакви дефекти, като ги погледнеш отблизо. Бързо ги оправдаваха и ги пускаха с извинения.

Имало, твърдяха по телевизията, и решение на Върховния съд, издадено в най-спешен порядък, че тези същества нямат никакви човешки права, бидейки от съвсем друг, небиологичен вид. По един канал ги показваха разглобени и хич не бяха добра гледка.

Моята, като видя тия работи, се уплаши не на шега. Сви се в един ъгъл и спря да говори.

Показваха по каналите и доносници и представете си, тия мекерета се гордееха, че са предали на властта тази или онази, и получаваха грамоти. На кого му трябват грамоти, а? На неграмотния. Дори само за да не стана като тях, бях готов на всичко. Успокоих я и тя, човешки вид или не, но ми беше благодарна най-истински и сексът с нея беше съвсем приемлив. Само поради кадрите по телевизията ми се струваше донякъде механичен.

– Хич не изглеждате добре разглобени – є казах.

– И вие при дисекция не сте много по-красиви – отвър-на.

Дисекция! Сече є умът, нали ви казвам. Ето, затова няма да я оставя. Ако се загрози нарочно, за да не прави впечатление, или се гримира със синьо около очите, все едно съм я ударил, и заприлича на обичайна жена, ще мога да я заведа и на опера. Ще си живея с нея щастливо и дори няма да е в престъпно безбрачие. Че кой сключва брак с нечовешки вид? Една се беше оженила за кучето си, но това е съвсем друга история.

Сега чакаме да се заредят батериите на шлемовете. Ще отидем на една съвсем различна екскурзия.

– Нашият конструктор – казва ми моята – иска да се запознае с теб. Бил си единственият свестен човек и ако искаш, ще ти направи някои поправки съвсем безплатно.

 Госпожа Бехерова

 През септември 2016 г. Марко наема стая в къщата на г-жа Бехерова. Къщата е на самия бряг на Дунав и според една от клаузите в наемния договор Марко може да се къпе в реката, когато си поиска.

Да се наеме стая в къща в околностите на Братислава, не е трудно, но може да се окаже и глупост, защото толкова струва и гарсониера в центъра на града. Марко обаче мечтае за две неща: да следва философия и поради някаква неосъзната тъга да живее на брега на голямата река. Сега и двете му допълващи се във вечерните часове мечти стават реалност. Марко си представя философията като контрабанда на значими мисли, а реката, както знаем, улеснява всяка контрабанда.

Наемодателката г-жа Бехерова е поизхабена жена с живи очи, не спира да говори за всякакви подробности и борави свободно с няколко езика. На младини явно е била красавица, забелязва Марко, и точно на такива като нея старостта не прощава.

Между нас казано, Бехерова изобщо не е стара, нито изхабена, но тъй като Марко е на двадесет и две, четиресет и пет му се струват доста напреднала възраст.

Още първата седмица Бехерова зачерква някои условия в договора и добавя нови. Договорът и без това вече е достатъчно обемен. Съдържа осем страници текст с витиевати подробности, касаещи не толкова наемни отношения, а какво Марко може да прави и какво не. Прилича повече на манастирски кодекс. Марко не може да мести мебелите в стаята си. Не може да използва белина или парфюм. Не може да внася храна и няма право да готви в къщата.

– Г-жа Бехерова, ако не готвя, ще умра от глад – протестира Марко.

– Не се притеснявай – отвръща му тя, – има хора, които живеят със слънчева светлина, а и в университета имате менза, нали? Не мога да понасям смрад на лук, пържен бекон и всички тия ужасни студентски храни.

След още месец Бехерова му забранява суетната смелост да се къпе в реката, защото имало замърсяване. На Марко Дунав му се струва още по-привлекателен и дори по-чист и се ядосва истински.

Вижда, че жената не е добре с акъла, вижда, че тя се рови в подробности; той препрочита новия договор, който тя му пробутва след нова редакция, и вижда вътре безумни неща.

Вижда, че това не е договор, а скалъпен наръчник от смешни правила и налудничави забрани. Ако не подпише новите редакции, ще напусне къщата. Марко усеща, че трябва да остане, не знае защо го привлича тази къща, но преподписва.

Точно тези дни изучава в университета стоиците и е понаучил това-онова от стоицизма. Научил се е да сравнява логиката с костите, етиката с мускулите и физиката с душата. Знае и друго: договорът е персонализиран афект на госпожата и чрез него тя иска да подреди бабешкия си живот. Съвсем ясно му е, че Бехерова го лишава от права да върши неща, които не е имал никакво намерение да върши. От доста време живее по правилата на този налудничав договор, но се чувства добре.

Една вечер Бехерова го кани, в разрез с всичките си правила, да си разделят бутилка порто. Марко се опитва да е хладен с нея, като нарочно се изразява помпозно. Подхваща темата за разместването на мебелите и се опитва да є обясни, че разположението на мебелите е чисто естетически избор, без връзка с функционалността. Казва є също, че в тези късни времена на човечеството естетиката се е променяла многократно, а само етиката си остава същата.

– Като ви слушам, младежо, може и да сте прав – отвръща Бехерова, – но етиката между нас, закрепена с договор, е спазването на подвластната на времето и тъй променлива естетика. – След това съвсем неочаквано сменя темата: – Имате ли си приятелка, ако позволите да попитам?

Марко е придобил от виното ненужно красноречие, подплатено с университетски фрази и примесено с известна жлъч, и отвръща прямо:

– Сексът, госпожо Бехерова, е физиологичен императив, но как да ви кажа, опитвам се да му се подчиня с най-малки загуби на енергия.

Бехерова повдига разбиращо едната си вежда, но твърдо е решила да го свали на земята.

– И средства, младежо, и средства, не само енергия. Да считам ли, че се пазите за по-добра партия?

Марко е възмутен, допива чашата си, извинява се и отива да си легне. Студено е и малодушно се скрива в завивките. Логиката на тая жена е оголена като оглозган кокал.

На Коледа при Бехерова пристига дъщеря є, и тя студентка някъде, ослепителна красавица, истинско недосегаемо великолепие за философско-стоическия изследовател Марко. Момичето обаче е изненадващо сърдечно, повежда разговор, смее се заразително, флиртува; то е истински фойерверк, който избухва в корема, в слабините, в очите на Марко. Разговарят цяла вечер, а в късните часове танцуват все по-плътно притиснати, а Бехерова намира това в реда на нещата. Всичко е нелогично и повече от чудесно. Момичето му завъртява главата не на шега.

Дъщерята си тръгва на другия ден и Марко, учуден от тази си слабост, се чувства тъжен и дори не го крие. Пита Бехерова ще покани ли дъщеря си пак.

– Харесваш ли я? – пита го Бехерова.

– Тя е неотразима и вие го знаете.

– Мисля, че и тя те харесва, Марко, и знаеш ли... – госпожа Бехерова се замисля дали да продължи. – Моят истински договор с теб е само от един ред. Давам стая на студент, когото може и да харесам за зет. Засега ти си първият, който не само спазва договора, но и изобщо няма нужда от него.