Въвод

(без накрая да има Извод)

Ако имате чувството, че нещо на корицата ви дразни, но не разбирате какво, освен името на автора, веднага ще се притека на помощ. Дразни ви обърнатата хронология. Действително тази книга е сборник публицистика, писана в периода между 2013 и 2018 година, но на корицата е обърнато – 2018–2013. Защо е така?

Обърнато е, защото реших да подредя статиите така, както администрацията подрежда бумагите си – най-новите отгоре (с изключение на „Питат ли ме де е Картаген“). Така решението предхожда проблема, а следствието – причината. Получи се интересно, дневник на събитията отзад напред, от тяхната завършеност към тяхното начеване. Формално начало на книгата е краят на българското председателство на Съвета на ЕС. Събитията след това (преди това) остават за втория том.

И още. Всяка статия е придружена от хаотична на пръв поглед извадка от прегледи на печата. Заглавията от вестниците идат да ни помогнат да се върнем в онези времена, като си спомним какво е било актуално тогава. Така правим малко пътешествие от злободневното към историческото. Но чувството за злободневно ще го има само през следващите няколко месеца или най-много година. Когато книгата залежи достатъчно в книжарниците, когато започнат да я предлагат легнала върху други книги и само някой закъснял фен ще си я купи от интернет, където ще е преоценена, тогава всички текстове и всички вестникарски заглавия ще бъдат еднакво исторически. И може би тогава най-сетне сборникът ще добие истинската си стойност – на своеобразен дневник, на парченце от епохата, погледната през очите на един съвременник, който нито е политик, нито е историк, нито даже е писател в общоприетия смисъл на думата, просто обикновен човек, който е живял с други обикновени, но пък интересни хора.

В тази книга не попаднаха доста текстове, писани през годините, защото бяха прекалено конкретни. Но това не означава, че са лоши, че се отричам от тях и че не ги препоръчвам. Затова продължавайте да четете „Ъплоуднати постинги за делитване“ на адрес sulla.bg

Carthago delenda est

(2011)

В началото на 2011, очарован от политическите нрави в България, написах (може би малко рязко) буквално следното:

В началото на втори век преди новата ера Европа е имала проблем, който се е наричал Картаген. Люлката на цивилизацията, нежно, но и решително наричана от римляните Mare nostrum (нашето море), е била под въпрос – чия ще бъде: на европейците или на финикийците. В крайна сметка Рим е надделял и затова сега японският император носи костюм, а английската кралица не носи кимоно.

Особено загрижен за римското надделяване бил Катон Стария, който се зарекъл да досажда на Сената, докато онзи не предприеме необходимото. Всяка своя реч Катон Цензора завършвал с думите „Ceterum censeo Carthaginem esse delendam (Освен това смятам, че Картаген трябва да бъде унищожен)“. Накрая на Сената му писнало и изпратил Publius Cornelius Scipio Africanus (Сципион Африкански), дядо на Lucius Cornelius Sulla Felix (Сула) да заличи Картаген веднъж завинаги от историята и географията.

В началото на 21 век след Христа България също има проблем и той е в държавното ѝ управление. Считам, че партиите „Атака“ и „ГЕРБ“ са цивилизационно вредни за Отечеството и заплашват добрите нрави в него, както Картаген навремето е заплашвал Европа с финикийския си ориентализъм. Ето защо, докато тези две партии са на власт, възнамерявам като Катон Стария да завършвам текстовете си с изречението „Картаген трябва да бъде разрушен“.

18 февруари 2011

Така се започна.

И само няколко месеца по-късно добавих:

Ноември 2011.

След изборната есен „Картаген“ вече не съществува такъв, какъвто е описан по-горе, най-малкото защото отношенията между „Атака“ и ГЕРБ са съвсем различни. Обаче самодоволството, простотията, продажността и кичът ни най-малко не са изгубили позиции. Ето защо продължавам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

А след още две години и това:

Ноември 2013.

Първоначално описаният Картаген вече съвсем не съществува. Сега „Атака“ е партньор на комунистите, а ГЕРБ е в опозиция на себе си. Затова казвам: „Картаген е като Армагедон – той е навсякъде и у всеки от нас във всеки момент. Той вечно ще съществува и неговото разрушаване винаги ще бъде актуална тема.“ Така и казвам в една своя статия от този период – „Питат ли ме де е Картаген“...

...която ще намерите в самото начало на тази книга.

Оттогава изтече много вода и много неща се промениха. Промениха се партиите, промениха се физиономиите им, промениха се лицата им, тихомълком се промениха даже идеологиите им. Да не говорим колко пъти се промениха конфигурациите на коалиционните и опозиционните взаимодействия между тях. Наблюдавайки всички тези метаморфози, междувременно не се въздържах и през 2013 припомних един дълъг цитат от Гилбърт Кийт Честъртън:

Честъртън за Картаген

„...Молох бил надвиснал над планината на латините с ужасния си поглед, обърнат към равнината. Ваал тъпчел лозята с каменните си крака и гласът на Танит, невидима под дългото си було, нашепвал за любов, по-страшна от омразата. Малко е да се каже, че пожарищата в италийските ниви и опустошенията в лозята били реални – те били алегория на рухването на всичко домашно и плодоносно. С тях погивало всичко човешко пред една нечовечност, стояща отвъд човешките представи за жестокост. Домашните богове се свеждали ниско в тъмнината под схлупените си покриви, а над тях шествали демоните, яхнали ветрове от отвъдното и надушващи тръбата на трамонтан. Портата на Алпите била разбита и в най-буквалния смисъл на думата Адът бил пуснат на свобода...

...Питам се защо хората упорито са привлечени от странната идея, че злото винаги побеждава доброто, че умен е този, който е брутален и жесток, и че глупакът е по-мъдър от умния, ако е достатъчно подъл? Защо те тайничко мислят, че честта е чувствителност, а чувствителността – слабост? Така е, защото всички хора априори се ръководят от това, в което вярват. За тях, като хора, основна отправна точка е понятието им за природата на нещата, представата им за света, в който живеят. И понеже вярват, че страхът е в основата на всички неща, то следователно злото е самата сърцевина на света. Вярват, че смъртта е по-силна от живота, а оттам – че мъртвите неща са по-силни от живите, независимо дали са злато, желязо, машинария, скали, реки или природни стихии. Може да ви прозвучи неправдоподобно, ако кажа, че хората, с които пием чай или разговаряме по време на градинско парти, са тайно поклонници на Молох и Ваал, но подобен вид комерсиално съзнание има своята космична проекция – това е образът на Картаген...

...Картагенците внезапно се опомнили при новината, че от въглените, които презирали дотолкова, че не си направили труда да ги изгасят, отново са пламнали огньове. Осъзнали, че Хаздрубал е победен, че числеността на Ханибал е намаляла, че Сципион е пренесъл войната в Испания и даже – в Африка. Пред самите порти на златния град Ханибал повел последната си битка за него и загубил. Картаген паднал така, както нищо друго не било падало след падането на Сатаната...

...След това всички знаели в сърцето си, че Рим е олицетворение на човечеството дори когато го отхвърляли. Върху него паднал сноп от сияйната, макар и невидима светлина, а също така и бремето на бъдни дела. Не ни е по силите да гадаем как и кога Божията милост е спасила света, но е сигурно, че борбата, довела до утвърждаване на християнството, щеше да е много по-различна, ако вместо Римска империя съществуваше картагенска. Трябва да сме благодарни на упорството, проявено през Пуническите войни, че векове по-късно Бог снизходи в човешка, а не в нечовешка среда. Европа развива своите пороци и слабости, но най-лошото, в което изпада, е нищо, в сравнение с онова, което е избегнала...

...Единствено благодарение на Рим носим леко товара на античността и не потръпваме пред нимфата на фонтана или купидончето от картичките за св. Валентин. Смях и тъга ни свързват с отдавна отминали събития и ги помним, без да ни е срам от тях. Можем да се вглеждаме не без умиление в сабинското имение, чезнещо в здрача, и да се вслушваме във веселието на ларите, когато Катул се връща у дома си в Сирмион. Deleta est Carthago[1].

Гилбърт Кийт Честъртън,

„Вечният човек“,

Превод: Ваня Николова

Преди две години написах следното:

Декември 2016

През тази година Бойко Борисов за пореден път доброволно се отказа от властта, може би с надежда да я придобие още по-триумфално при следващото раздаване на картите. Към днешна дата той може да се похвали, че е бил в явна или задкулисна коалиция с всички, но от това не произлезе само зло. Държавата е стабилна, крета напред с крачки, по-големи от които е неразумно да се мечтаят, страстите сякаш се поуталагат. Обаче нравите на дребните коалиционни партньори, съблазнени от незаслужено място в истинската власт, се увредиха много повече от тези на „големите управляващи“, които обикновено се сочат и ругаят като главни злодеи. Вече никой не се крие, че политика се прави с калкулатор в ръка: „аз ще ти подкрепя кабинета, ако ти ми подкрепиш закона“. Чакайте, бе! Нали уж гласувате и подкрепяте по съвест, по убеждение, съгласно ценности и визия, заради които са ви избрали хората, за да го правите от тяхно име?! Ако ти харесва кабинета, ако вярваш, че е необходим и полезен – гласуваш, а не се пазариш. Сега какво: преди две години тези, които гласуваха за „реформатори“ дали им дадоха мандат да се договарят с Атака?...

Та това е положението. При него някак не върви да престанем да повтаряме, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Последното, което написах в импровизираното досие на Картаген в SULLA.BG беше много кратко:

2017 – ГЕРБ и Атака

отново управляват заедно.

За всичко, случило се след това, е и книгата, наречена „Картаген трябва да бъде разрушен“, книгата, която отваряте сега. Тя започва с обещаната статия „Питат ли ме де е Картаген“ и после продължава като дневник на събитията, темите и размислите. Дневник, който върви наобратно.