- Накъде си хукнала? По това никое време...

- На книжна борса Искър...

- Това не е ли на майната си?

- На майната си е. Ама...

- Чий го търсиш там?

- Продавам книгите ни на издателството...

- На теб перото да не ти е пресъхнало? Я се стегни, не ти е работа!

- Как ще пресъхне като е топнато в самия живот! А че не ми е работа, не ми е, ама...

- Ти си имаш мисия, забрави ли?

- Ох, не е само да издаваш стойностни книги, а и да ги продаваш...

- Това всеки го може. Търговци бол!

- И мошеници бол.

- То търговецът ако не те излъже, не е търговец. На тях далаверата им е в кръвта. Ама каква далавера има в книгите? Все по-малко се купуват, все по-малко се четат! И накрая, и без тях може. Има интернет, има телевизия, фейсбук, на младите само това им дай! Я зарежи! Да седнем по на кафе, а?

- Друг път...

- Ти май съвсем на сериозно си го взела! Изпиването на едно кафе – двайсетина минути.

- Май мога да си го позволя. Преди десет не идва никой.

- Слушай – каза той сериозно. – Зарежи тая работа. Колко пари ти трябват, за да я зарежеш?

Засмя се.

- Да не искаш да ми бъдеш меценат?

- И да искам, не мога. Но не похабявай таланта си. Колко според теб го притежават? Колко според теб са го затрили? Не затривай своя. Не знаеш ли колко си добра? А другото всеки го може. Е, не ти го прощават тия, които искат да им бъдеш равна. Не си ли го разбрала? И затова те мразят.

- Разбрала съм го.

- Тогава?

- Това е моето приключение. Или моята авантюра. Премеждие може би. Или поредното изпитание, не зная как да го нарека. Много болка и горчив смях. Но трябва да го преживея преди да го опиша. Като всичко друго, което съм написала! Трябва да го преживея.

- Ами, преживявай си го тогава! Да не кажеш само, че не съм те предупредил.

КНИГАТА В ИЗГНАНИЕ

Е, започна се... Никой не повярва, не повярвах и аз. Вървяха слухове, ама кой ти вярва на слухове! То кога ли и какво ли не се е говорило? И за какво ли не! Поддадеш ли се на слухове, може и да луднеш, затова просто махваш с ръка „партенки!” Ама не, не излязоха „партенки”, а самата реалност!

- Ама наистина ли комбинатът го продават?

- Продават го. Големи интереси са забъркани.

- А борсата? Къде ще се продават книгите ни?

- Не ги е еня за стоката ни...

Стоката? Не можах да свикна и до днес, че книгата е стока. И сега подскачам нарекат ли я така. А щом има цена, значи е стока. Но за мен книгата няма цена. Тя възпитава поколения или съсипва поколения, като бомба със закъснител е. За това не посегнахме към нито една порно, еротична или психо история. Все търсихме ония стойностните, които те учат на нещо, което още не знаеш или те водят по пътеката на доброто и на ценностите, които трябва да притежаваш. Ама беше дошло време на затриване на ценностите. Обратно - далаверата бе ценност, да преметнеш някого, да излъжеш ловко, да измамиш, да спечелиш... И колкото повече спечелиш, по си на почит! Колкото по-голяма е измамата, толкова повече аферим и ти свалят шапка.

Времена, времена!

Криво разбрана демокрация!

Ала най-добре се лови риба в мътна вода.

И който може, си го може! А който го не може, си остава с пръст в устата.

Оказаха се доста находчиви можещите.

Запретнаха ръкави, разтичаха се. Особено бившите и настоящи директори. От върха на позицията си, винаги държали конците в свои ръце, те знаеха как да се справят и с тази нова ситуация. Как държавното бе станало частно, това ще го обяснява Господ. Или икономистите някой ден. Но че ставаха мощни източвания на държавни издателства и на печатници си беше просто факт, който никой не отрича. Осъществяваха се оферти на високо ниво, някаква сграда на майната си се преустройваше за борса. По-пъргавите дадоха заявки за помещения, цените щяха да бъдат двойни или тройни, но нали трябваше да се бърза. Да се изпреварят умуващите. Вече се строеше и нова функционална борса по всички правила за книгоразпространението, много по-удобна, но още по на майната си, на цели две спирки по-далеч и със шест месеца закъснение. А вече се продаваше и София прес. Или просто трябваше да бъде освободена за други цели. Знае ли простосмъртният? И отново – марш и от там!

Ха сега де!

Закъснелите разбраха, че няма лабаво. И книгата наистина отива в изгнание. В покрайнините на града, направо в Диарбекира, е, прекалено дълго се бе радвала на центъра. Нови условия, нов късмет. Търговците поне знаят, че за да се разработи един нов обект, е нужно време, добро местонаходище и голям паркинг. А на нас издателите не ни оставаше друго, освен да им вярваме.

И ние им вярвахме.

И все се надявахме продажбите да потръгнат. Знаехме, че ще има срив. Но временен. Само че този срив съвпадна и с икономическата криза, и с духовната. И как да се продават стойностни книги? Продаваха се занимателните, любовните, криминалетата и всички онези здравни, пвсевдоздравни и пвсевдопсихологични, защото хората май се нуждаеха от тях. И то много! Да си помогнат като избягат от всекидневието или да си помогнат със самолечение. Ама то така, братче, не става. И да не забравяме нашумелите Стивън Кинг, Стефани Майер, Тери Пратчет и още... да не изброявам, книги, които се продават сами. Където и да се намират, който и да ги продава.

Е, здраве да е! Наздраве! Очакваме и по-добри времена! Ама не закъсняхме ли? Не изпуснахме ли тотално читателя, който все повече се рови в интернет, чете безплатно образци на какво ли не? И не само поезия. Не само проза. И се възторгва понякога и на най-посредствените. Та нали е дете на нашето време? Все нещо е прихванало!

И вече като че ли свикнахме книгата да е на последно място. Да е в изгнание не само като отдалечена от центъра, та нали има книжарници и в тях ще намерите бързо ликвидните, които донякъде изброих. В опасност са различните книги, подтикващи към размисъл и въображение.