ДОКОСВАНЕ

Обичаше да го гледа, докато рисува. Винаги сядаше малко вдясно и малко зад него, така че да вижда полупрофила му и да следи израженията на лицето му, а и движенията на дясната му ръка с четката и част от платното върху статива. И сега бе седнала така. Държеше в ръцете си разтворена книга, опряла гръб на дървото и почти излегнала се направо върху тревата, поглъщаше уханието на земята и на въздуха. А пред нея бе изумителната гледка на Родопите. Ирина обичаше тази мека и топла планина с нагънатите й хълмове, с извиращите от нея реки, с горите и откритите й поляни и когато той й предложи да го придружи дотук, уплашен, че е загубил вдъхновението си, тя веднага прие. А Иван твърдеше и друго, че тя е неговата муза. Гледаше го сега с какво настървение се нахвърля върху платното, как нанася мазките с различни цветове една след друга, как платното бавно оживява под четката и мислеше за дъщеря си – по същия начин Крис се нахвърляше върху платното и полагаше цветовете един след друг, а лицето й се озаряваше от обич, когато го извърнеше към нея. По същия начин сега, извърнеше ли се към нея, лицето на Иван се озаряваше от обич. А бяха само приятели, само добри приятели и си бяха обещали да си останат само приятели. Но нещо неудържимо ги тласкаше един към друг, може би неговата депресия след напускането на жена му и нейната болка по заминалата далече дъщеря и мъката по отишлия си рано от този свят неин съпруг. Картината се разводни в очите й, а той внезапно се обърна и запита:

- Какво има? – беше я усетил неизвестно как.

- Мислех за Крис. По същия начин лицето й се променяше, докато рисува. Същите мимики, също така прехапваше езика си, когато й се удава и е доволна...

Той не познаваше дъщеря й - когато тя следваше, още не бе станал преподавател в Академията, а после и професор, - но бе виждал картините й в дома им и ги хареса.

- Навярно художниците си приличаме. Добрите художници, на които всичко минава през сърцето. И тогава се получава.

- Получава се. И сега се е получило...

Непознатият глас зад гърба й сепна Ирина, тя скочи на крака, изтърва разтворената книга, избърса мокрите си очи и се обърна. Изникнал от нищото, пред тях стоеше здрав, добре сложен мъж със сребрееща коса и засмени сини очи. Янко, представи се, бивш спортист, вече треньор. Излъчваше добродушие. Пристъпи в объркването им към платното, разгледа го мълчаливо. Като ценител. Той? Ценител? - не повярва Иван.

- Купувам я!

Иван мълчеше, вперил поглед в непознатия, който търпеливо чакаше. Най-сетне каза:

- Не се продава. Още е недовършена, а и с нея ще участвам в изложба...

- Имате още малко... Днес ще я довършите. Аз ще ви я платя, а вие ще ми я доставите след изложбата. Става ли? Колко?

- Какво колко? – не разбра или не искаше да разбере Иван. Ирина се досещаше, че не иска да я продава. И то на кого?

- Колко искате за нея?

- Не се продава! – повтори Иван, но мъжът не се отчая.

- Това е любимото ми място – разпери ръка и очерта широк кръг. – Винаги когато имам време, идвам и се наслаждавам на гледката. Но сключих изгоден договор и четири години няма да съм тук... Не искам да ми липсва. Ще платя, колкото поискате. Още тази вечер. Ще изчакам да мине изложбата ви и ще ви поканя – погледна и към Ирина, като че ли очакваше от нея да се намеси и да го подкрепи, но тя мълчеше, решението бе само на Иван.

Най-сетне той назова цена. Ирина мълчаливо ахна, нито една негова картина не струваше толкова, явно искаше цената да откаже този човек. Само че.... мъжът не се отказа.

- Струва си! – разгледа платното съвсем отблизо и повтори: - Струва си! – после погледна и към Иван. – Ще сложите под нея откупена. А вие – погледна вече и към Ирина, - ще ми я донесете в Бахрейн, ще ви пратя електронни билети и за двамата, ще бъдете наши гости и ще ви покажем всички забележителности и още... дървото на живота, няма второ в света...

- Дъщеря ми го е рисувала! – не издържа Ирина и го прекъсна.

- Че кога е била там? – запита Иван. – Не си ми я показвала.

- Ще ти я покажа – усмихна се Ирина. – Не е била там, разказвали са й хора, които са били, а тя е ужасно впечатлителна.

- Тогава вие знаете, че си заслужава. В колко да дойда тук и да ви взема? Ще ни гостувате още тази вечер. А и сами ще се убедите, че картината ви наистина отива при ценител.

- Вече съм убеден, но не ми се искаше така бързо да се разделям с нея.

- Бързо? Кога е изложбата ви?

- Открива се на 1-ви декември и ще трае до 20-и...

- Тъкмо ще ви чакаме по Коледа. Ще посрещнем заедно и Нова година. Какво толкова, някакви четири месеца!

Два часа по-късно пред къщата му и двамата замлъкнаха, а непознатият се засмя.

- Мястото е от баща ми. В началото смятах да направя тук лятна къща, по-късно реших да е това, което виждате. Но още не сте видели всичко...

И ги въведе... Уж хол, а беше изложбена зала. С картини от най-добрите художници, събирани през годините. Ако къщата е струвала пари, картините струваха много повече... И Ирина, и Иван мълчаха и преглъщаха трудно. Само домакинът не спираше да говори:

- От изкуство не се печели, зная, но от спорт, особено когато си добър, може. Някои от тези, които сега струват много, съм купувал на безценица. На художниците все не им достигаше за хляб...

- Минали времена! – изхриптя Иван.

- Не съвсем – опроверга го домакинът.

Влезе жена му, също като него висока и снажна българка, слязла като от картина на Майстора. Запознаха се, донесе ракия и мезета и седна до тях. Повечето време мълчеше. По някое време погледна мъжа си и каза:

- Ще донеса парите!

Ирина видя как Иван пламна като божур. Домакинът се засмя.

- Не се притеснявайте, картината си струва.

- Но аз още...

- Зная, че няма да ме измамите. А за останалото се разбрахме, ще ви чакам в Бахрейн...

- С тия пари ще можем да си платим и пътя.

- Те са за картината – отсече мъжът. – За другото аз имам грижа. Все още мога да си го позволя. И се надявам да мога още дълго. Изкуството се нуждае и от меценати, нали?

- Сега се наричат спонсори – засмя се Ирина.

Приказката им тръгна. Най-сетне и домакинята се включи. Разказа за увлеченията на мъжа си, а като млади били толкова бедни. Но във волейбола той бил като Бог. И парите започнали да валят. Сега вече е само треньор. От най-добрите. Ако успее да докара и награди за бахрейнци, заплатата му ще скочи. А той може! Беше горда с него и докато говореше, очите й грееха, без да се откъсват от лицето му.

- Господи, колко го обича! – каза Ирина, преди да се разделят пред стаите си в хотела.

И тогава най-неочаквано Иван се приведе над нея, тя недоумяващо вдигна лицето си към неговото и той докосна за миг устни до нейните. Беше като опарване и тя отскочи стреснато назад.

- Какво беше това? Нали сме се разбрали...

- Просто докосване – каза той. – Просто любов.

През последвалите месеци тя го избягваше. Навярно и той след няколко опита потъна изцяло в работа. Обади й се чак за откриването на изложбата му. Тя му пожела успех, но не отиде на откриването. Разгледа я набързо един ранен следобед и видя, че повечето му картини са вече откупени. А до онази, първата откупка, тя спря, запиляла се изведнъж в спомени. И усети онова опарване само за миг върху устните си. Вдигна ръка да го изтрие, но я смъкна, решила да го запази. По-късно при закриването той й се обади, за да й каже, че билетите са пристигнали в неговата поща.

- Аз може би...

- Да не би да искаш да се откажеш? Късно е, те ни чакат! А и картината...

Ирина мълчеше.

- Без теб няма да тръгна!

Ирина продължаваше да мълчи.

- Дори да ме помислят за мошеник, без теб няма да тръгна!

Мълчанието й продължаваше.