Сянката на Александър Велики, книга втора
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Исторически романи
- Страници: 201
Това е книга, посветена на нашите прадеди траките, които победиха страха от смъртта и повярваха в безсмъртието. Тя разказва за смели мъже, родени и отгледани от земите на Балканите, които изораха браздите на новата цивилизация до границите на познатия свят. Тя е за сляпата жрица Хестия, която се опитва да премине през границите на този свят и да достигне до света на звездите. И за първите богове кабирите, за които златото на Лизимах е като меда за пчелите.
Виж повече...
Сянката на Александър Велики, книга втора
Антон Дончев
Пътят на Деметрий
Деметрий Полиоркет е мъртъв.
Не разбрах по кое време на деня ме изведоха от гробницата. Поток от сняг идеше по ходника между двете преспи – като поток разпенена бяла вода. Някъде би трябвало да има слънце. Днес бе денят за помен на Антигон Едноокия, тази буря и този мрак му подхождаха. Цяла сутрин – ако беше сутрин – бях мислил за него.
Когато седнах на каменната седалка срещу сляпата жрица, тя не ме приветства. Ледената пещера тънеше в сива приглушена светлина, бих казал, полумрак, колоните от лед висяха като огромни сиви риби, замръзнали изправени на опашките си, окачени за голия бисерен таван. Виелицата бе затрупала със сняг прозрачния лед на прозореца над площадката на жрицата. Червенееше само кървавата превръзка върху лицето ѝ – не, и жарта в гърнето между коленете ѝ. Над разпалените въглени не се вдигаше дим. Въглените живееха, дишаха, потъмняваха и засияваха. Разбрал бях – жрицата не държеше ръцете си над гърне с живи въглени, а над олтар, съединен с куха жила на пещерата, навярно преградена с решетка. Оттам идеше дъхът, който разпалваше въглените. Той носеше бодростта и упоението, а не само белия дим на билките.
Жрицата вдигна ръце и покри с длани бледото си лице, като че ли белосано с вар и покрито с прозрачната ципа. Така тя скри червената превръзка – единственото петно топла багра в сребърносивата пещера. И каза с глас, заглушен от дланите ѝ:
– Кого ми водиш? Защо ми водиш това стадо от сенки? Този облак от души?
Не я разбрах и само я приветствах:
– Добра среща.
Не знаех дали да кажа име, или поне „сестро“ или „дъще“. Тя каза:
– Не е добра среща с тебе с тази тълпа мъртъвци. Защо ги мъкнеш със себе си?
– Не зная кого виждаш.
– Виждам сенките и лицата им. Тези, които са край тебе, виждам като че сме потопени в бистра вода. Ония, които са назад, се губят като лица на удавници на дъното на дълбок кладенец.
– А мене виждаш ли?
– Виждам те като червена сянка, защото кръвта ти се храни от нещата, които можеш да пипнеш и хванеш. Само там, където е челото ти, едва-едва жълтееш – почнал си да поумняваш. Кажи, защо ми водиш сенките? Колцина са?
– Не ги броя – страх ме е. Ти знаеш.
Жрицата свали длани от лицето си, светна червената превръзка. Тя протегна ръце над въглените – бели женски ръце, като отчупени от статуя. Не изглеждаха издялани от мрамор, камъкът блести, а сякаш бяха измазани с вар. А не приличаха ли на ръце, изцапани с брашно, току-що мачкали тесто? Тя часове държеше дланите си над олтара, като че ли беше изваяние. Тя сякаш опираше ръцете си върху сиянието на въглените, светлината ги подкрепяше. Тя помълча и каза:
– Не зная, царю Лизимах. Виждам това, което ти виждаш в съзнанието си. И сега виждам твоите мъртъвци, които си извикал. Но мнозина от мъртвите вече са се преродили и са в нови тела.
– Тогава – моите мисли не стигат ли до тях?
– Не зная, не съм уверена, че и боговете знаят. Знае само Онзи или Онази или най-добре Онова, което е създало душите. Само То знае пътищата на безсмъртните души.
– Но къде са те, когато не са в тленни тела?
– Ако ти беше истинският, единственият Бог, ако ти беше Онова, То, Онзи, и ако искаше да има хора с души, какво щеше да направиш? Ако искаш да има риби, щеше да им направиш море. Онова, То е създало простора и времето, за да живеем. То не живее в простора и времето.
– Слушам те и не те разбирам.
– То, Онзи, е извън простора и времето. Просторът и времето са в него. Той е винаги, всякога, за него всичко е едновременно. За него няма бъдеще и минало. И няма път между изток и запад. Той е навсякъде. Но помисли си, ами ако То е създало не само един простор и не само едно време? И не само една земя, и не само едно слънце?
– И ти мислиш, че освободените души могат да живеят извън нашето време и извън нашия простор? И да се връщат…
– Ако тръгнеш пеш, или с кон, или с кораб, ще пътуваш месеци наред, за да стигнеш до твоята стара Хестия, до Самотраки. Но аз мога да мисля за нея и да я викам със съзнанието си, със сърцето си, и тя ще ме чуе. И аз ще говоря с нея, ще изляза от морето за рибите и ще прелетя до Самотраки. Как? И мога да говоря до пладне и до залез – и когато се върна в морето, тук в светилището не е минал дори един миг. Това е.
– Не е за вярване.
– Не вярвай. Кажи ми, какво искат мъртвите от тебе? Най-близо до тебе е висок старец, с гордо и сърдито лице. Той е едноок, на мястото на сляпото му око зрее червена дупка.
– Това трябва да е Антигон Едноокия, Моноофталт. Друго по него виждаш ли?
– Извикай го в паметта си.
– На гърдите си носи огромен рубин, колкото кокоше яйце.
– Той е. До него стои мъж, не млад, много красив. Лицето му свети от женствена нежност и обич, а едновременно от мъжка твърдост и непреклонност. Очите му и челото му светят като на бог, а устните му се кривят като на пират, който може да стори и да каже всякаква гадост.
– Това трябва да е синът на Антигон. Това трябва да е Деметрий, наречен Полиоркет. Нито един ваятел не успя да изчука от мрамор лицето му. Казват, че се меняло като изображение върху разклатена вода.
– И в твоето съзнание лицето на сянката се люлее. Ти го виждаш ту такъв, ту онакъв, ту хубаво дете с къдрите, ту младеж с остригана до кожата глава, ту мъж със златен обръч в коси, почнали да побеляват. Опитай се да си го спомниш при вашата последна среща.
– С него няма последна среща. И не вярвам, че следващата ни среща ще бъде последна.
– Имало е последна среща. Като живи. Той е мъртъв.
– Деметрий е жив, в плен на Селевк – и той ще го освободи.
– Този Деметрий е мъртъв. Той е в света на сенките.
Сложих лакти на коленете си и отпуснах глава на ръцете си. Вледенените ми длани опариха лицето ми. Деметрий Полиоркет е мъртъв, двадесет и пет години по-млад от мене. Можах само да изрека:
– Мисля, че е безсмъртен, мисля, че злото е безсмъртно.
Жрицата твърдо изрече:
– Мъртъв е.
Чак сега повярвах, че Деметрий го няма. Той висеше като черен облак на южното небе. Сега облакът се стопи. Изчезна. Деметрий го нямаше. Казах:
– Наричах го – само в мислите си – не съм изричал това име: Черният Александър. Боговете или демоните му бяха дали не по-малко дарби, отколкото на Александър. И Александър казваше: „Аз!“, но той казваше и: „Ние!“. И колкото възмъжаваше, все по-често казваше: „Ние!“. Деметрий казваше само: „Аз!“. Винаги! Александър беше като слънце, Деметрий беше като луна. Ето Пълнолуние – Деметрий свети и заема цялото наше небе. После се стопява и чезне, за да остане небето чисто и да видим звездите. Новолуние. Но Деметрий пак се налива със сияние и залива земята с лунна светлина. Отново Пълнолуние. Деметрий събира деветдесет и осем хиляди пешаци и дванадесет хиляди конници. Той докарва дървени греди в Пирея, Халкидика и Пела, построява петстотин кораба. Никой след Александър не е вдигал такава войска. Всъщност и Александър не е водил такава войска, не е водил толкова войници. Деметрий тръгва срещу мене, срещу Лизимах. И само след броени дни войската му се разпада. Деметрий влиза в палатката си като цар, какъвто е, но като актьор сменя царската наметка, превърната в театрална дреха, загръща се в кърпен хитон, разрязва стената на палатката и се измъква в нощта. Скита из Тива с вързоп на рамо, сменил божествения си образ с лице на обикновен смъртен. Луната я няма на небето. Новолуние. И след броени дни луната отново наедрява и засиява. Пълнолуние. Деметрий качва на двеста кораба двадесет хиляди войници и четири хиляди конници, за да тръгне към Йония, срещу мене, Лизимах. Моят син, Агатокъл го преследваше и го прогони във Фригия. Деметрий моли Селевк за помощ, Селевк не му вярва и затваря проходите към Сирия. Луната на Деметрий залязва. И тогава отчаяният Деметрий напада Селевк. И го побеждава. Изпратих сина си с войските ми на помощ на Селевк. Той ги върна. Той се боеше да се бие с Деметрий, боеше се от него като от бесен звяр, боеше се от безразсъдната му дързост, от коварството и прищевките на съдбата, която превръщаше пораженията на Деметрий в победи. Накрая Селевк го затвори в една долина, забравен кът на рая, със злато, вино и жени. Но луната остана като сянка в небето, забулена луна, луна в затъмнение. И чаках тази луна да изгрее отново.
– Ти му завиждаше!
Говореше жрицата. Но говореше с гласа на Антигон. Жрицата заговори с гласа на Антигон. Чух гласа му да излиза от устните ѝ. Да, говореше Антигон. Както винаги рязко, с презрение, сякаш произнасяше последна присъда. Отговорих на жрицата, не на призрака Антигон, разговарях с нея.
– Да, завиждах му. Той правеше всичко леко, лесно, като на шега. Наред с него се усещах тромав, непохватен, струваше ми се, че заеквам. Ние се оженихме за три сестри – Деметрий, Птолемей и аз. Той, най-младият, взе най-голямата сестра – Фила. По-стара от него. Тя го обожаваше, прощаваше му всички женитби за други жени, изпращаше му злато, жито, войници след всяко негово поражение, а накрая се отрови от отчаяние, като помисли, че луната е залязла. А луната Деметрий тогава наедря и изгря след смъртта ѝ. Деметрий милваше по косата Фила от време на време, като любимо куче. Тя му роди Стратоника, която се омъжи за Селевк, а той я отстъпи на сина си Антиох.
Жрицата отново заговори с гласа на Антигон:
– Защо ми говориш неща, които знам по-добре от тебе? Защо не признаеш, че твоята собствена жена обичаше Деметрий?
Отново отговорих на жрицата, а не на Антигон. Не исках да призная, че той стои някъде в мене, или в леда на пещерата, и разговаря с гласа на жрицата. Не исках да го допусна до разума си. Казах на жрицата, все едно че тя ме пита:
– Жена ми Никайа обичаше Деметрий. Тя се оплакваше, че баща ѝ Касандър не е дал нея за жена на Деметрий. Не се учудвах, той беше двадесет и пет години по-млад от мене. Но не бяха само годините. Аз бях отруден, мълчалив, вечно отрупан с грижи и работа. Деметрий беше очарователен. Да, това ще рече, с чар. А чар ще рече магия. Жените се въртяха около него, като пеперуди около пламъка на свещ. Никайа говореше без свян, че Деметрий я привлича, а иначе беше срамежлива и затворена жена. Не разбираше, че изгаря сърцето ми. За нея, аз Лизимах, бях над такива женски глезотии, аз се занимавах с товари злато, крепости, цели войски. Никайа беше добра жена, много добра жена. Тя ми роди Агатокъл и Евридика, кръстих я на сестра ѝ, жената на Птолемей.
Антигон каза с устата на жрицата:
– Кажи какво направи Евридика?
Отговорих на жрицата:
– И Евридика обичаше Деметрий, Евридика, жената на Птолемей. Когато Птолемей я отдалечи, тя се опита да се сближи с Деметрий. Не можеше да се омъжи за него, тогава му даде дъщеря си от Птолемей, младата Птолемеида.
Антигон каза:
– Той носеше радост на жените.
Аз казах:
– Той им носеше съблазън и падение. Той носеше съблазън и падение за всички. Великият Александър казваше, че в светлината на всяка човешка душа има божия искра. Черният Александър, наречен Деметрий, искаше да накара всеки човек да почувства и да признае, че е изчадие на демоните. Той, Деметрий, не беше създаден от боговете, не беше син на Хефест, както говореше, а беше роден от черната кръв на титаните, пратени в Тартара. Той беше зъл, той се радваше на човешката развала, на женския разврат, той се смееше и казваше: „Вижте колко сте жалки, колко сте долни, колко сте мръсни“. Той се радваше и се подиграваше на атиняните като искаше от тях да го посветят в мистериите веднага щом пристигне, и то във всичките им звания – от нисшите до епонт. А това е венецът на посвещението. Но Малките мистерии се празнуват през месец Антестерион, а големите през месец Боедромион, а епонт можеш да станеш най-рано една година след Големите мистерии. Тогава атиняните взели решение месеца, в който пристига Деметрий, а той бил Мунихион, да се нарече Антестерион. Така отпразнували мистериите. След това същият месец бил наречен Боедромион и Деметрий приел всички посвещения. Деметрий отиде да живее в храма на Атина в Акропол и настани своите блудници в жилището на богинята девственица.
Антигон каза:
– Сега Деметрий е при богинята. Тя знае дали е наранена нейната чест. Атиняните заслужаваха унижението си, защото забравиха, че имат чест и достойнство.
Все още се правех, че Антигон го няма, все още разговарях с жрицата, като ѝ казвах неща, които Антигон, разбира се, добре знаеше. Дали и тя не ги знаеше?
– Деметрий нарочно искаше да ги унижи и да ги нарани. Той наложи данък на Атина двеста и петдесет таланта злато и гражданите с кървави сълзи събраха и най-дребните си оболи, за да ги струпат на купища в Акропола. Пред Деметрий. Тогава той каза: „Подарявам това злато на Ламия и дружките ѝ за мазила и благовония“. Кървавото злато, изцедено от сълзите и потта на атиняните. Позволи да изтъкат на пеплуса, който закрива олтара на богинята, неговия образ, наред с образите на Зевс и Хера. И при първото изнасяне на пеплуса от храма вихрушка го разкъса.
Антигон изсъска:
– Това е лъжа.
Казах, все едно че не го чувам:
– Жриците от храма на Бендида в Атина казват, че душите на атиняните са потънали в черно отчаяние. На шествието на богинята се чували повече плачове, отколкото радостни възгласи. А богинята празнува свещения си брак със сина си и той е ден за радост.
Антигон изрече:
– Деметрий е македонец. Аз съм македонец.
Казах на жрицата:
– Деметрий унижи и македонците. След като година не бе приемал никого, той позволи на хората да дойдат при него и всеки да донесе прошението си, написано на папирус или кожа. Приел хората, изслушал ги и струпал написаните молби върху една наметка. Завързал я като вързоп и сам я понесъл. Като стигнал моста на Аксий, разтворил наметката и разпилял прошенията на хората в реката. И съкрушил хората повече, отколкото ако беше се изплюл в лицата им.
Жрицата заговори със своя собствен женски глас. Усетих, че си отдъхвам. Антигон се оттегли. Тя каза:
– Когато спомена името на Ламия, ти извика лицето на една жена. Не я виждам сред мъртвите около тебе.
Казах ѝ:
– Видяла си хетерата Ламия. Не виждаш ли след мъртъвците жена с образ на змия? Тя беше от нашето поколение. Всички телопазители на Александър се радваха на ласките ѝ. И Антигон. За неин покровител се броеше Птолемей, но той нито искаше, нито можеше да я спре да раздава ласки срещу злато или дарове. После Птолемей я даде на брат си Менелай. След битката при Саламин с плячката Ламия отиде при Деметрий. И се уви около него. Когато идваха пратеници на Деметрий при мене, гледаха белезите от раните ми, оставени от лъв, и се чудеха как съм останал жив тогава. Един от тях каза: „Нашият Деметрий има същите рани – от ламя“. А когато гледаха крепостта Пергам, която наистина като че ли е излязла от сън на военачалник, същият пратеник каза: „Като излязла от приказка е. Но и ние си имаме приказка. С Ламия“. Тогава изрекох ония думи, за които Ламия плюеше отрова срещу мене. Казах: „Най-после една блудница се качи на сцената да изиграе роля в трагедия“. Но още от преди много години тя ме мразеше, защото навремето избягвах да оставам с нея. Когато за пръв път тя спусна ръка по бедрото ми, стори ми се, че ме полазва змия. Тя укротяваше кобри с флейтата си.
Тогава за пръв път чух гласа на Деметрий. За пръв път тоя ден – или вече беше нощ – жрицата заговори като Деметрий. Ако човек слушаше гласовете на Антигон и на Деметрий, никога не би помислил, че са баща и син. Моят глас прилича на гласа на баща ми, синът ми Агатокъл има моя глас. Винаги съм мислил, когато слушах Деметрий, че гласът му е като вино. А не съм пил вино от сто години. Гъсто, плътно мъжко вино от Хиос, неразредено с вода, както правят елините. И накрая – тази жилка на сладост, тази сладка отрова, която обичат жените. Деметрий каза:
– Защо уби баща ми Антигон?
Отворих очи. Чак сега разбрах, че кой знае кога, още от мига, в който чух Антигон, аз съм затворил очи. Говорих досега в тъмнината. И какво? Отворих очи в тъмнина. Мръкнало беше. Светеше само сиянието на въглените в олтара. И над въглените двете отчупени ръце на статуя от гипс. Жрицата тънеше в мрак. Сивите кожи, бялото лице, червената превръзка, те не се виждаха, а се усещаха. Потреперих, като помислих, че под кожите белее тяло на изваяние от гипс. Усетих и ледения прозорец, увиснал над жрицата и мене, чух високо над нас да вие вихрушката. Сетих се, че това е преграда от лед, че ледът може да се срути и да се излее върху нас като потоп от натрошени стъкла. Тези гласове на мъртъвци, в тая ледена пещера със свод, подпрян от ледени колони като окачени замразени риби, те разклатиха основите на здравия ми разум и на самия мой свят. Защо убих Антигон? Не го убих, вдигнах ръка в знак, че могат да го убият. Тази мълва се чуваше, а се носеше като воня във въздуха – по земите на цялата Александрова империя.
Попитах жрицата:
– Да говоря ли, или само да си спомням. Ти виждаш мислите ми.
Жрицата изрече със своя собствен женски глас:
– Спомняй си.
И аз почнах да си спомням. Отново затворих очи. Битката при Иса.
Двадесет години след смъртта на Александър… Сбъдна се предсказанието, а то излезе проклятие – което той промълви с изпохапани устни на смъртното ложе: „В кал и кръв ще делите моето наследство“. От първите осем диадохи бяхме останали петима – аз, Птолемей, Касандър, Селевк и Антигон. И петимата царе с диадеми на главите. Четирима срещу Антигон. През мрака зад затворените ми очи тръгнаха безкрайни редици пешаци, конници, слонове, колесници. Дали жрицата виждаше това, което си спомнях? Гмеж, бъркотия, обози, насипи, окопи. Очаквах жрицата да заговори с гласовете на Антигон или Деметрий – те бяха видели други войски и други пътища. Те мълчаха. Дали те виждаха моите мисли? Антигон бе събрал седемдесет хиляди пешаци, десет хиляди конници и седемдесет и пет слона. Ние имахме десет хиляди пешаци по-малко, но петстотин слона – и то родени в робство, а не гонени по горите, отгледани и обучени в робство, с хиляда водачи индийци.
Накрая останахме аз и Селевк срещу Антигон с Деметрий. Птолемей се върна, пресрещнат от бегълци, които му казали, че Антигон е победил и убил и мене, и Селевк. И той, Птолемей, се върнал. Боговете знаят дали просто е решил да не се бие. Той обичаше Деметрий. Касандър остана в Македония, прати брат си Плистарх с дванадесет хиляди пешаци, но буря потопи корабите и само половината стигнаха до битката.
При Ипсос се изправиха двете войски. На дясното тяхно крило яздеше сам Деметрий, начело на пет хиляди конници. Срещу тях изпратих моите пет хиляди тракийски конници. Наредих им да свалят рогозките, с които закриваха хълбоците на конете. Повелих им да сложат щитовете си на гърбовете. И когато битката почне, да обърнат конете и да побягнат. Деметрий се увлече и хукна след тях. Последваха го неговите лични отреди, но фалангата му остана на място. А там, където стоеше нашата побягнала конница, ние със Селевк изпратихме слоновете. И когато Деметрий се върна, изправи се срещу стена от слонове. Петстотин слона. И Деметрий до края не успя да се включи в битката. А лудият Селевк съблече ризницата си, свали шлема и бос тръгна към фалангата на Деметрий. Те бяха елини от Елада и от йонийските градове. Гологлавият и бос Селевк мина пред фалангата, копията драскаха гърдите му. Каза, че Деметрий е избягал, обеща да им плати годишната плата, с моето злато. Елините хвърлиха оръжията на земята и се предадоха.
– Войските в средата се биеха гърди в гърди, отредите на Селевк бяха събрани от Индия до Согдиана, с оръжия, като че ли извадени от гробниците на отдавна изгнили воини. Срещу моето дясно крило – от македонци и траки – стоеше сам Антигон. Битката продължи до свечеряване. Пресметнал бях, че в решителната схватка слънцето ще свети в очите на враговете. Накрая застанах срещу самия Антигон. Той стоеше изправен върху могила от трупове. Приведен напред, облегнат на меча си, а острието на меча забито в нечий труп. Люлееше се като дърво, което устоява на силен вятър – накланя се, но не пада и пак се изправя. До него стоеше само един човек – Торакс от Лариса – после му дадох злато колкото тежи. Антигон беше без шлем, с червена от кръв коса, върху лицето му зееше червената яма на изваденото му око, на гърдите му светеше червеният му рубин. От средата на ризницата му стърчеше забита стрела, перата ѝ потреперваха и застиваха, защото сърцето му я люлееше. Антигон попита: „Ти ли си, Лизимах? Не те виждам, слънцето свети в окото ми“. Отговорих: „Аз съм“. С мене бяха десетина стрелци с лък, опънали тетивите. Антигон каза: „Деметрий иде“. Казах му: „Деметрий избяга“. Той каза: „Синът ми жив ли е?“. Казах му: „Жив е“. Той каза: „Искам аз да вдигна ръка на стрелците“. Казах му: „Сбогом, Антигон“. Той пусна меча си, а мечът остана изправен, защото бе забит в нечий труп. Антигон се залюля, опита се да вдигне ръка, но залитна и отново хвана дръжката на меча. Тогава аз вдигнах ръка. И десет стрели се забиха в Антигон. Това е.
Спрях да си спомням. Чух, че високо над главата ми вие бурята. Мракът, в който едва белееше варосаното петно на ръцете на жрицата, проговори с гласа на Антигон:
– Така беше.
Продължих да говоря, все едно кому – на жрицата или на Антигон.
– След битката Деметрий се превърна в най-страшния мой враг, в най-големия враг на делото на Александър. Той насъскваше македонци срещу атиняни, беотийци срещу спартанци, срещу илирийци и траки. Вавилонци срещу перси. Кипърци и критяни срещу египтяни. Той сриваше всеки мост, вдигнат от Александър.
Антигон ми каза:
– Ти си враг на Деметрий от деня на раждането му. Когато го видя, ти съжали, че не е твой син. Когато Деметрий загуби първата си битка, ти ми каза да пратя сина си жрец в храма на Дионис в Атина. Каза му, че от него никога няма да излезе воин.
Отговорих на Антигон:
– Казах го, когато Деметрий победи във втората битка пълководеца Едил, когото Птолемей прати срещу него. При първата битка Птолемей свари пияния Деметрий в палатката сред пияни блудници и синът ти побягна гол, звънците му се люлееха като на атински просяк. Птолемей уби пет хиляди души и плени седем хиляди. Той прибра палатката на Деметрий с оръжията му, дрехите му и всичките му вещи, дори щипалката му за вежди. И великодушно му ги върна. Деметрий си мислеше само как да отвърне на тази щедрост. И когато победи Едил, върна самия военачалник и свитата му, и вещите му, на Птолемей.
Антигон каза:
– Но ме попита, като добър син, дали да го направи.
– Зная. И ти, Антигон, Едноокия, одобри това мъжко лигавене. Птолемей писа, че ти с Деметрий се борите само за слава и гордост, а измираха десетки хиляди добри мъже, потъваха стотици кораби, горяха градове. Защо? Ти поощряваше Деметрий, ти прощаваше разгула му. Когато Демокъл Красивия скочи в котела с врялата вода, за да не бъде насилен и обезчестен от сина ти, самият ти, вместо да му скръцнеш със зъби, говореше наляво и надясно, че и жените, и мъжете се страхували да срещнат страстта на Деметрий. Славата на сина си ти гледаше със здравото си око, разгула му – със сляпото. Ти, който си се клел във вярност на Александър, забрави кой беше Александър, какво искаше Александър. И Александър избяга от тебе и от Деметрий.
Неочаквано заговори Деметрий:
– Александър дойде при мене. Той влезе в палатката ми преди битката при Ипсос с шлема с двата рога на Амон. Казвал съм го, писал съм го, но казвах, че съм го сънувал, а той влезе като жив, кучето ми изскимтя и се завря под постелята. Каза ми: „Кой е бойният призив на войската ти за битката?“. Казах му истината: „Зевс и Нике“. Тогава Александър ми каза: „Отивам при враговете ти. Те повече ме почитат“. И си отиде. Александър не ме беше изоставил. Аз сбърках.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.