Дами и господа,

Ladies and Gentlemen!

Дойде ред да разкажа тази история. Не съм сигурен, че това, което разказвам, е разказано по най-добрия начин. Впрочем добри начини няма. Както няма и добра смърт.

Да, Спас Господов, моят герой, е мъртъв! Едва когато се уверих в безвъзвратността на неговото дематериализиране, бях заразен от сугестията на думите му, на думите изобщо.

Първото, което си спомних (защото разказването е ексхумация на спомена, дори на препредадения спомен), е една глоса, която Спас Господов бе оставил в полето на някоя от многото прочетени от него книги:

Един човек вървял по пътя си години наред. Тези, с които бил тръгнал, отдавна се загубили. Въпреки това вървял. Когато стигнал края на пътя, огледал се напред, погледнал прашните си обувки, плеснал се по челото и рекъл: „Брей, още колко път ме чака! Дали ще имам сили да го извървя?“

Надеждата ми е, че нашият път може да бъде указан само от прочита на чуждата смърт.

Запознах се със Спас Господов в мъжката баня в Баня. За такива срещи англичаните казват: „It made my day“ – нещо като „Направи деня ми хубав“. Спас Господов направи живота ми смислен.

Той беше в разцвета на силите си, малко над 40, а аз – кльощаво къосе, още заничащо през процепите и потните стъкла в женското отделение. „Добре дошъл в българския рай, хлапе!“ – каза Спас Господов, докато внимателно слизах по стълбите на малкия (5 на 7) минерален басейн.

Спас Господов бе изпружил тяло под самата водна повърхност, само лицето му се подаваше – като шамандура, надянала човешка маска. С крайчеца на очите си фокусирах енергичните му подводни махове с краката. Разкрачеше ли ги, се появяваха две концентрични кръгчета около прасците. Прибереше ли ги обратно, над серните води се разстилаше широка, все по-нарастваща окръжност. Разкрач: две малки кръгчета. Закрач: голяма гъбеста окръжност.

„Не такива махове ли прави и България?“ – чух гласа на Господов и мигом капка от изпотения таван на българския рай ме чукна по челото като знак от самия свети Петър.

Потопих се в тежката вода, а тялото ми изплува като труп на удавник. Успях да се хвана за перилата, преди да стана за смях на Господов. В ням ужас дочух поредната му реплика: „Бъде ли подгонен, румънецът бяга в Париж, сърбинът – в Москва, турчинът – в Берлин, гъркът – в Лондон и Чикаго; само българинът няма къде да избяга. Българинът остава!“

Останах безмълвен под водата, докато Спас Господов не излезе от басейна. Щом се изми под душа, обърна се, погледна ме в очите и рече: „Хлапе, ще продължиш по пътя на всички, които отчаяно имат нужда от движение. Това е пътят на всички дилетанти.“

Спас Господов притвори вратата на банята. Чух шляпането на джапанките му по стълбите, които водеха нагоре към изхода.

И ето – години по-късно – аз съм изправен пред същата врата. Пътят свърши. Сега накъде?