Пролог

Много след началото и малко от ноември

Искам да тръгна. Може би ще те видя, Диотима,

пак тук в далечината на времето. Ала ще е пролята

тогава кръвта на желанието...1

„Раздялата“,

Фридрих Хьолдерлин

Той

1

01.11., 13:15

В гаража е тъмно, някъде в дъното мъждее светлина от единствения прозорец, мръсен и затрупан с кашони и туби от масло и разтворители. В средата на помещението, точно над канала, е паркиран белият джип. От позицията ми изглежда, че вътре няма никой. Налага се да го доближа.

Отстъпвам крачка назад, извръщам се към притворената врата и поемам въздух. Задържам дишането. Трябва да стигна до колата. По пода са разхвърляни гаечни ключове, отвертки и омаслени парцали. Движа се внимателно, за да не се спъна и да не предизвикам допълнителен хаос. И без това всичко е извън рамките на елементарната подреденост. Приближавам багажника. Сърцето ми неистово блъска в гръдния кош.

Сега вече го виждам. Мъжът е вътре. На предната седалка отдясно. Тялото му е отпуснато назад, очите му са с паднали клепачи. Гърдите му под тениската сякаш не се движат. Отварям вратата. Протягам се и докопвам ръката му. Пръстите му са топли. Но той не реагира на допира. Опипвам китката му, радиалната артерия пулсира. Слабо, едва доловимо. Жив е! Побутвам тялото му. Той промърморва нещо неразбираемо, но не отваря очи. Явно сънотворното все още го държи.

Пресягам се и хлопвам със сила отворения прозорец. Той плътно прилепва към рамката. Наоколо става още по-тъмно, сякаш се движа в свят от сенки. От задната седалка измъквам едно дебело яке и го хвърлям върху тялото на мъжа. Не затварям вратите на джипа, от това така или иначе няма голям смисъл. После се промъквам от другата страна и сядам на шофьорското място. Спускам ръка и освобождавам скоростния лост. Напипвам ключа на таблото. Завъртам го рязко. Моторът изхърква и колата нежно се разтриса. В следващия миг равномерното боботене се заглушава от музиката на СD-плейъра. What a wonderful world. Louis Armstrong.2

Измъквам се бавно от купето. Болката пронизва мускулите на бедрото и плъзва по гръбначния ми стълб.

Излизам навън. Ярката светлина опарва очите ми и ме принуждава да замижа. Завива ми се свят, усещам хладната пот, избиваща по гърба ми. Отпускам се на една твърда плоскост захвърлена почти до вратата. Някога вероятно е представлявала преден капак на автомобил, сега е просто ръждясващо парче метал. Изваждам 

смартфона от чантата си. Прикривам с длан дисплея, за да мога да виждам. Сега мога да чета. Писмото, което съчиних снощи, и думите, които трябваше отдавна да произнеса. Последното писмо до Елиза. Тя може би ще го прочете там, в шумния летищен терминал, приседнала на ръба на огромния си куфар, малко преди да се чекира и да изчезне завинаги. А може би просто няма да го отвори, като забележи подателя му. Но аз ще съм спокоен, че съм го изпратил, че съм написал това, което е трябвало да напиша. И след като натисна „изпрати“, ще стана и ще завърша играта. Как ли? Ще стисна дръжката на гаражната врата, ще я дръпна веднъж – рязко, силно, отсечено. И ще се насладя на трясъка от затварянето ѝ.

Колко ли време ще е нужно, за да се натрупа достатъчно количество отровни газове? Двайсет минути, час, два... Не вярвам. Може би ако пробия онзи избелял картон, поставен за уплътнение под долния ръб на вратата?

Елиза ще трябва да е много бърза. (Ако все още другото ми, подло, „аз“ не е успяло да я обсеби изцяло!) Дали наистина е обичала този мъж?

Аз просто ще броя. Девет, осем, седем...

2

Изпратено на 01.11., 13:35

Сценарий няма. Нали разбираш, Елиза, че не би било възможно да съм нагласил всичко. За сътворяването на един добър сценарий трябва богато въображение, а аз нямам такова. Моят свят е линейно разграфен, в нормален синусов ритъм и безцветно програмиран. Очертан е с цветовете на цветната слепота, с която съм обречен да живея. И винаги е безшумен, защото силните децибели биха смутили подреденото състояние, в което пребивавам, и биха ме принудили да се върна отново към всичките си предишни пороци.

Всичко тръгна от една снимка, колкото и невероятно да ни се струва след толкова много време. Нима една силна връзка може да започне по съвсем случаен начин? Ти знаеш, че аз не съм човек на емоциите, Елиза. Нали все още си спомняш колко изкусително го правехме? Разтапяхме шоколада на водна баня, смесвахме го с жълтъците и добавяхме една трета от разбитите белтъци. После миксирахме, докато стените на кухнята заприличат на акварелно платно на художник експресионист. Накрая замразявахме сместа и поръсвахме карамелизираните орехи по ръба на купата. Перфектно творение, нали!

натрапчивата мисъл, че сме участвали заедно в някакъв измислен сценарий. Аз не съм го писал. А ти?

Или...

...или може би несъзнателно сме го създавали, докато карамелизирахме орехите в малкия тефлонов тиган, обилно поръсвайки ги с кафява захар, и после чакахме с широко разтворени ноздри, докато кристалчетата се разтапяха по дъното и ядките заблестяваха. А уханието? Сладникаво-упоително. Спомняш ли си го?

Винаги съм бил убеден, че е трябвало да те срещна – въпреки всичко, което се случи. Ноември ще сложи край на писмата ни. Все някога този, който сее смърт, трябва да заключи въображението си. Колко хора убихме! Ако бях сигурен във вината ти, бих те молил да признаеш. За всичко. Усещам ироничната ти усмивка над ръба на чашата с малц – признанието е само трудно разпознаваема сянка на отвратителната истина. Но нали ние бяхме част от живота заедно с другите и тяхната... така случайна смърт. Колко героично ще е да се самообявиш за убиец!

И...

...и после върху запечените смокини ще настържем сирене Бри и ще ги залеем с малинов ликьор. И ще пием, докато безразличието размъти главите ни.

Кога прозрях лъжата ли? Когато дочетох Хьолдерлин. Колко пъти ми се е искало да ти кажа:

– Мога да те разбера. Защото ти... ти просто си неспокойна душа...

...И колко пъти се отказвах. Защото осъзнавах, че и аз ще произнеса лъжа. Сам на себе си.

Какво остана от всичко това?

Само скуката. От понеделник до петък, от 8 до 17. Без служебни командировки, без болнични листа и лятна отпуска. Та аз всъщност нямам и нужда от тях. Излишно накъсват линейността на дните. А и ми причиняват неудобство, ненужна емоция от липсата на усещане за това, какво да правя с дългата поредица от свободни дни. Непрограмирана свобода, която пречи на сивото, отиграно с години безвремие. Защо тогава ще ми е притрябвал сценарий? Да направя какво? Да причиня тъга? На теб? Или на другиго...

Няма значение. Светът продължава да е така подреден. Въпреки всичките убийства. Зная, че ще ти е трудно да ги приемеш като следствие от нашето общуване, но много вероятно е един от нас да е сгрешил фатално в определен момент от живота си. Виж, Елиза, онези хора са мъртви и ние се досещаме защо. Променя ли това отношенията ни? Не, просто трябва да се отървем от